Много е ценен урокът, който енергията на Червен кестен идва да ни научи. Вероятно няма човек, който диша на тази земя, който да не е изпитвал в момент от живота си страх за другите. За някого това може да е много кратък миг, за други може да е… начин на живот.
Страхът за другите е заложен в нас със самото ни раждане, закърмени сме с него. Възможно е дори той да стои в основата на човешката еволюция. При мъжете се усеща в корема, при жените гнезди в утробата. И сме толкова сраснати с него, че дори не осъзнаваме колко нездравословен може да бъде този прекомерен страх спрямо вселенските закони – никъде неписани, но безупречно работещи.
Някъде, някога прочетох, че слизаме тук, на Земята, носейки дълбоко в себе си Божествената любов, с цел за да изучим човешката любов, въплътена в човешката природа. За да се случи това, извървяваме дълъг път. От раждането до смъртта на физическото ни тяло. Вървим по спираловидна пътека, и стъпка по стъпка отлюспваме по парченце, фино като люспа на риба, криворазбраната, изкривената, условната, подчиняваща се на човешки критерии любов. А страхът за другите любов ли е? Прекомерната грижа любов ли е? Тревожността дали те ще са добре, която мятаме върху голите им души като юрган, уж да не студуват, любов ли е? Топли ли този юрган, или по-скоро задушава?
Да, може би звучи на пръв поглед объркващо! Та нима да пазиш и защитаваш ближния, онзи, който ти е свиден, за негово добро, не е за добро? Да се грижиш за него, да го мислиш, когато е болен…това не означава ли, че го обичаш?
В своята практика Доктор Бах е установил, че енергията, вложена в прекомерната тревожност за другия, разболява, вместо да лекува. Че мисълта, насочена към някого, напоена със страх (дори и несъзнателно), активира в него нищо повече от…страх. И тогава, осъзнато или не, страдат всички по веригата.
Но ако ние вярваме, че душата ни е специална и ще се погрижи по най-добрия начин за нас, ако вярваме в силата й да ни води, с какво право отнемаме мислено тази сила на душата на нашето дете, на нашия партньор или родител? Защо смятаме, че държим в ръце добруването на друго човешко същество?
В дълбочина тук не прозира ли нуждата да контролираме, нещата да зависят от нас, желанието да сме значими, да имаме стойност? И хоп, ненадейно насреща ни се усмихва отново изкривеният модел на любовта! А как е в природата? Там от съвсем малки, децата на животните се грижат сами за себе си. Учат се, ден след ден, опитват, падат и стават, отново и отново. И дори инстинктът за съхранение на родителите да работи безотказно, той влиза в действие само в случаите на реална опасност.
И тук идва нуждата да се огледаме в Червения кестен, така изобилно цъфтящ точно сега и да почерпим от неговата мъдрост. Той ни помага да отпуснем стегнатата примка на страха и да се научим да се доверяваме на потока на живота. Да си позволим да прекъснем нездравословната нишка, която държи в плен нас и онзи, към когото тревожната мисъл и прекомерната грижа са насочени. Защото тази енергия вреди и на двамата.
Червен кестен е нужен, ако не успяваме да пуснем себе си и малкото си дете от емоционално-физическата хватка на свръхпривързаността и ни е трудно да се отделим един от друг.
Червен кестен помага да разберем, че не е нужно да продължаваме да спасяваме приятел от собствените му избори, притеснявайки се как ще повлияят те на живота му.
Червен кестен е нужен, когато твърде много се безпокоим за болните си родители, посочваме им методи на лечение и ги водим от лекар на лекар, като по този начин им отнемаме правото на свободна воля.
Червен кестен е там за майките, които продължават да се тревожат и да живеят живота на отдавна порасналите си деца, и с това майчината им любов постепенно се превръща в пагубна за всички.
Червен кестен ни намигва всеки път, когато се опитваме да бъдем ментори на партньорите си и забравяме за закона на равностойността.
Червен кестен се усмихва и на децата, отдадени прекалено много на каузата да помагат на родителите си и да носят отговорност, която не е тяхна.
Червен кестен подсигурява независимостта на всеки един участник в семейната динамика и е наш верен съюзник всеки път, когато изкривим грижата за другите през призмата на тревожността. И когато мятаме върху им юргана на свръхгрижата да ги топли, а той започва да ги задушава. Защото по правило топлината винаги извира отвътре навън, а не обратно. И нашата роля би следвало да е да бъдем само в подкрепа, със сърце и душа. И да позволим самото съществуване да се погрижи за другия.
Анахид Ангътян 