Момчето ми порасна. Изведнъж. Легна да спи и сигурно в съня си направи този лъвски скок. Не бях подготвена, признавам. Докато още отварях сънливи очи, съвсем неподготвена ме хванаха думите: “Добро утро, мамо. Аз си измих зъбите, вече съм облечен и излизам. Чао, мамо!” Притаих дъх, нима още сънувам? Доскоро всичко това се случваше след хиляди изприказвани думи, които просто минаваха покрай него и се блъскаха в липсата на каквото и да било ответно действие. А излизането където и да било без мен беше химера. И докато го гледах с разширен поглед и притихнало сърце, осъзнах колко е голям вече! Смел, самостоятелен…и нямащ нужда от мен. Дали съм уплашена? Вероятно. Дали съм тъжна? Съвсем не. Сърцето ми прелива от радост. От гордост. От благодарност. Прегръщам този ценен миг и се усмихвам. Вече пораснах достатъчно и знам, че откакто свят светува, колелото се върти, всичко тече и всичко се променя. И макар моите деца да са дошли на тази земя чрез мен, те не ми принадлежат. А и аз не съм дошла на тази земя, за да бъда само и единствено тяхна майка. Дошла съм заради себе си и заради своето собствено израстване. И принадлежа изцяло само на себе си. Аз съм центърът. А всички други са свободни да бъдат свой собствен център. Няма смисъл да влагам енергията си, за да контролирам, съдя или направлявам живота на другите. Вярвам, че е хубаво да правя това само за себе си и така да давам пример на останалите. И не, това не е егоизъм. Това е грижа. Това е любов към себе си. И когато завъртиш гледната си точка и осъзнаеш тази простичка истина с всяка клетка от съществото си, започваш да излъчваш и даваш любов на всички около теб. На децата си, на ближните си, на природата, на тревите, на пеперудите, на кучетата, на котките…На всичко, що е. И мечтая да дойде ден, в който всички да вярват в тази философия. Тогава, и само тогава, ще живеем наистина пълноценно, осъзнато и щастливо заЕДНО.
Анахид Ангътян 