От вчера пиша една история за това медно пано, спомен от моята медзмама (от арм.: баба). Разказвах ви за историята на паното, легендата за Ахтамар, и как го открих, и какви мисли нахлуха… Текстът стана дълъг, протяжен, описателен, че и трогателен. Но не можа да се роди наистина. Не се получи да го изпиша. Днес знам защо…и идвам да ви го споделя. И съм съвсем сигурна, че именно тя, медзмама, е прокарала невидимата си ръка през мен, та чак до същината ми, и е положила там, вътре, късчето осъзнаване. И то е толкова живо, видимо и ясно, че е съвсем лесно да го изпиша сега. Защото не го мисля, чувствам го.
Всеки човек, стъпил на пътя ни, е благословия. И всеки човек, който е бил част от пътя ни, никога не си тръгва. Оставя време, оставя опит, оставя урок, дар или познание. Оставя най-доброто, на което е способен. Пише се присъствие, изговаря се любов.
Паното на Ахтамар сега “присъства” в моя дом, точно там, до зеления фикус филодендрон. Аз познавам тази картина. Оживявам в нея. Пак съм хола на медзмама, домът на моето детство.И е мирно, и е тихо, и няма нужда от повече думи. Само от чувстване.
Анахид Ангътян 