Усещане за “Глина”

“С мен ли си, аране?”
~ ~ ~
Книга, топла като споделен дъх между любим и любима.
Книга за любовта – към най-свидния ти, към корена, към дома, към природата, към общността.
Книга за предаността – към глината, към земята, към рода, към занаята, към общата радост и общата болка.
Книга за отреденото – и хубаво, и лошо, нижещи се безмълвно в човешката орис.
Книга, в която дълго ще живея. Ще се връщам в Бусинче, ще присядвам в работилницата на майстор Велико, ще заравям нос в билките на знаялицата, провесени от тавана, ще се удивлявам на изкусното ваене – на грънци, на съдби, на думи, на перото на Виктория Бешлийска, на всичко, всичко…
Мъдра книга, чиято последна страница прочетох в нощта, когато и Петя Панева извиси глас над България и го превърна в зов за спомняне. Като че ли по-осезаемо от всякога в съзнателния ми живот коренът тегли и моли да бъде чут, усетен, признат и приет. И не зная защо някои изпитват нужда да го прекъсват, отричайки го, мислейки си, че така ще летят свободно из света и пред тях няма да има граници. В мен живее познанието, че ако коренът ни е дълбоко вплетен в земята, от която е израснало зрънцето ни, то крилете ни ще растат здрави и силни, а полетът из висините ще бъде подкрепен от мощна, невидима сила.
Аз имам щастието да съм богата на корени – арменски и български, свързани в здрава плитка, досущ като черната плитка на красавицата Жара. Чувам ги и ги следвам и по-широка и по-пълна не помня да е била душата ми.
И тук и сега посявам желание през новата година да стъпя на земята на село Бусинче (днес Бусинци). Да вкуся въздуха, който дишат планините там, да докосна с очи и ръце грънците, запазени от Бусинската школа (днес изложени в Музей на керамикатата). Да се слея с планината и просто да съзерцавам безкрая. Да присъствам в него и в себе си. Знам, че няма да бъда сама…виждам ни много там. Заедно сме – с боси нозе, свързани с нашия корен и хванати за ръце – готови за полет.