Нямам име за този кадър.
Нямам стих, дума дори нямам.
Имам спомен: как бях там, насред тревите, молещи за дъжд, и между маковете – огнени сърца. Под небето, което изсипа себе си. Когато се отдаде на земята, изцяло. И когато тя го пое, жадно и безмълвно, с цялата себе си. Сочна, дъхава, жива, искряща.
Там бях. А сега и вие вече сте.
И след като сърцата на маковете изсъхнат. И след като небето си прибере оловните сълзи. И след като тревите замлъкнат.
Ще останем, чрез силата на чувстването. Ще вградим частица от себе си в тази божествено красива картина…
И ще я направим непреходна.
Анахид Ангътян 