Розобер

Измина точно месец, ала затворя ли очи, тя застава жива и благоуханна пред мен. Ароматът й, фин и изящен, но същевременно излъчващ сила и непоколебимост, се разстила на безброй гънчици наоколо. Разлива се, изпълва ме и ме преобръща. Понякога е като съвсем тъничка струйка, едва доловима, шмугнала се чевръсто между натежалите, сгъстени късове въздух. А понякога е като водопад – обливащ ме цялата, къпещ ме в опиянение и разкош. И никога не оставящ ме равнодушна.

Розата знаеше за нашата среща много преди мен. Грижливо ми оставяше послания тук и там – в парфюма на приятелка, в цвета на захарния памук на дъщеря ми, в случайни думи, прочетени на верев, във внезапно изникналия спомен за розата, растяща храстовидно чак до прозореца на кухнята на отдавна споминалата се моя баба. Тогава, когато още бе нужно да се надигна на пръсти, за да я стигна, погаля и подуша. Аромат след аромат, цвят след цвят, усещане след усещане тя скъсяваше разстоянието помежду ни и тихичко ме привикваше, за да ме поведе по незнайните си пътеки.

Така и се случи. В едно ранно утро на май, тогава, когато току росата се бе пръснала по тревите и жълтъкът още не се бе разпукал по хоризонта…

Тогава застанах пред нея – аз облечена (в дрехи, в очакване, в любопитство, в наивен трепет и в стотици въпроси), а тя гола, дъхава, сочна, събрала цялото благоуханно масло в розовата си шепа… и нищо повече.

А всъщност всичко.

Изведнъж полето се опразни. Останахме само аз и тя. Една единствена. Можех да се закълна, че бях сама в цялото поле, а тя беше една едничка на целия свят. Останалите рози, бяха пак тя.

Останалите любими момичета, бяха пак аз.

И заговорихме. Без думи. Затанцувахме. Без движение. Потопих се в този омайващо сладък, напудрен аромат и той ме изтръгна от физическия свят. Ухаеше на земя – влажна и животодаряваща. Но ухаеше и на въздух – лек, въздушен и ненатрапчив. Ухаеше и на огън – могъщ, силен, несломим. И на вода – мека и напевна. Ухаеше на нещо, на някой, който е вплел в себе си всички стихии, омиротворил ги е и ги е направил свои. Ухаеше на материя и на ефир. На горе и долу. На всичко. На цялото.

„Няколко десетки пъти ще трябва да умреш, преди да започнеш истински да живееш!” – каза ми и разпръсна отново смолисто меден, приканващо разточителен и плътен последъх между пръстите ми.

„Аз не съм само форма, цвят и аромат!” – каза ми, докато очите ми жадно поглъщаха симфонията именно от цветове и форми и докато неистово натисках бутона за снимане, за да овековеча този почти нереален, вълшебен миг.

„Влез в мен, гмурни се в дълбочина! Узнай какво събуждат в теб моите форми, моят аромат…”

Вече започвах да я разбирам. И спрях да бързам. Да търся. Да искам.

И тогава започнах да ги виждам. Образите, които розата раждаше в мен.

Амазонка. Самодива. Бягаща с вълци. Говореща с вятъра. Събираща слънце по изгрев. Другаруваща с целия растителен и животински свят. Знахарка. Дете. Посестрима. Спътница. Майка. Дивачка. Покровителка. Вещица. Лечителка. Жена. Богиня.

И всички тези образи, събрани в един – Розата.

И всички тези образи, събрани в едно – мен.

Не зная какво повече да кажа. Не зная и дали искам да кажа. Розата ми показа как с много малко, може да се изкаже, изчувства и изживее толкова много! Толкова истински! Толкова достатъчно! И че най-ценните осъзнавания се случват в тишина. В едно утро, с една роза и твоето напълно разтваряне и отпускане. В доверие. Благодаря й.

P.S. Не бях сама, разбира се. На снимките ще видите колко много бяхме! Все любими души, с които съм благодарна да пътувам, опознавам и преоткривам себе си и света около мен. Като танц е между нас, в едно пространство на разбиране, подкрепа и приемане. Благодарна съм, че ни е дадено това, и че винаги, когато сме заедно, всяка за себе си случва мъничка брънка от безкрайния процес на себепознаване. Всяка за себе си и всички заедно. За общото. И всяка подадена ръка, всяко “С теб съм!”, вплетени заедно, образува един плащ, като огромно меко одеало, в което, ако паднеш отвисоко, боли много по-малко. Или в което просто полягваш и се сгушваш, ако си твърде уморен. Благодаря и за красивите кадри на Явор. Интересно е човек да се види отстрани, докато е потънал в процеса си.