Така и не разбра, че моята чувствителност е благословия, а не проклятие. Осъждаше я, защото не можеше да я разпознаеш в себе си и, естествено, я отричаше. Наричаше я с имена като “претенция”, “каприз” и “слабост”.
Така и не разбра, че сълзите ми пречистват и лекуват, а не крият опасност от удавяне. Те те плашеха до смърт, защото бяха покана да плуваш с мен в дълбоките ми води. Бунтуваше се срещу тях и отказваше да приемеш, че са частица от мен. От тази, на която казваш “Обичам те!”.
Сега заставам тук, пред теб, и със светлината, и с тъмнината си. И те питам: Можеш ли да ме обичаш цяла? И ще плуваш ли с мен? Из мен, до мен, в цялата мен? И ще се осмелиш ли да потърсиш в дълбините ми и твоята тъмнина, твоите сълзи, твоята чувствителност? Защото те са там, някъде, скрити, в очакване да ги видиш и познаеш. Моля те, не ми се сърди, че от време на време ги извеждам от дълбокото и там, на повърхността, чрез мен се сблъскваш с тях.
Знам, че тогава боли, но е толкова ценно!
Знам, че тогава кърви, но е безмерно истинско!
И макар думите да горчат, сърцето те издаде. И макар често да няма кислород, любов има. А тя никога, никога, никога не се отказва.
Анахид Ангътян 