Не си отива Август.
В кожата ми е попил. Зноен, изобилен, превъзбуден, разточително щедър. Събуждащ необуздана страст за живот. Тук. Сега. Веднага. По много. Безразсъдно. Пъстроцветно. Необятно.
Не се сбогувам с Август.
Той никъде не тръгва, а само плавно прелива в Септември. Златния, благ, мек и привидно поседнал да си почине Септември. За никъде не бързащ, прегръщащ потоците ни навътре в себе си. Даващ им пространство и тишина. Показващ колко много пластове се крият в дълбочина, невидими за погледа, плъзгащ се по повърхността.
Илюзия е краят. Игра на ума. Сякаш раздялата е нужното доказателство, че е било. А тъгуването – нашият билет за присъствие.
А всичко е тук да остане. Всичко, родено от нас, с нас, за нас, диша безсмъртно. В безбройните измерения на съзнанието. Било е, е и ще бъде. Завинаги.
Анахид Ангътян 