Винаги съм била свръхпродуктивна. Винаги ме е движил мотивът да си поставям цели, а след това, да запрятам ръкави и с постоянство и отдаденост да ги постигам. Без значение колко е трудно, без значение колко усилия ще ми струва. Не съм се страхувала никога от това. И след всяко „Браво, ти успя!” добавях повече стойност към себе си. И колкото повече растях, толкова по-големи ставаха изискванията към мен. Моите, а и на другите. Още от дете съм такава – измервам ценността си с успехите, с материализираните желания, с постиженията. А е много възможно да съм си дошла на този свят програмирана така. И в първите тридесет и … години да е било нужно да извървя този път, за да се събудя един ден и да осъзная, че не мога повече по този начин.
Не става, хора! Нещо в мен е изначално изменено. Достигнах момент в живота си, в който разбрах, че не е нужно да правя, за да съм. За да струвам. За да съм ценна. Странно е, непривично ми е и не се свиква лесно. Свиквам с това вече няколко години. Има дни, в които умът ми ме хвръля обратно на тепиха и безпощадно ме смазва:
„Пореден ден, а какво си свършила? Толкова потенциал на вятъра…жалко!”
Само знам, че не може вече да е другояче. Не се припознавам в онова момиче. Сега мога да стоя цял ден в безтегловност и да се наслаждавам на нищоправене. И да не чувствам никаква вина за това. Мога да съзерцавам морето и да не броя времето, в което наблюдавам как две вълни се гонят и никога не се срещат. Мога с часове да гледам небето и да следя как чайките кокетничат с вятъра. Мога да меся хляб и да се наслаждавам на бавните движения на ръцете си. Да гледам как се смесват стихиите в него и се опитомяват една друга. Как водата пристава на брашното…или е обратното?! Как пръстите ми потъват в мекото тесто..пак, и пак, и пак…
Трудно смилаема опитност. Дълъг, болезнен и често изтощителен процес, истинско пътуване през сенките. Да изтръгнеш всико онова, което си мислиш, че си, или, което е заложено, но вече не ти служи. И всичко онова, което не е твое, но е залепнало по теб като втора кожа. И всичко онова, в което си се превърнал, за да оцелееш. За да се съхраниш и да стигнеш до тук, до този момент: да седиш в тишината на догаряща свещ и да пишеш тези редове. Е, пристигнах! И свалям доспехите си докрай. Оставям ги да се свлекат от мен и да олекна, за да дишам.
Без багаж. Без цел. Без очаквания. Без амбиция. Без продукция. Без умисъл. Без суета.
Минах през всички етапи. Да жадувам да бъда отново продуктивна. После, да ме дразни целия свят, в който всеки създава нещо всеки миг. После, да не ме вълнува този свят, в който толкова дълго съм съществувала.
Време е за нов свят, мой си свят. Такъв, скроен по моя мярка. И той вече е сътворен и ме очаква да вляза и да се закотвя в него с цялото си. Свят, в който душата ми твори чрез мен, а аз само я следвам. Не, за да се покажа, не, за да получа „браво”, а за да дишам. За да съм.
*Написала съм този текст на десети май тази година. Открих го случайно и докато го четях, нещо в мен трепна и рече: „Сподели го и го остави в 2022. Влез в новата на чисто. И затвори тихичко вратата. Пристигнала си.”
Анахид Ангътян 