На октомври му принадлежат тихите сутрини. Толкова си забавил темпото, че чуваш как диша душата ти. Догонил си я. А тя, милата, има нужда от съвсем мъничко, за да се усмихне и да настрои сетивата ти за великолепието на живота, преобразено в простички неща. Като ей този миг на съзерцание от едно утро, в което вятърът си играеше с покривката по толкова очарователен начин, че постоях дълго там и се вълнувах заедно с тях. Те си нямаха никаква друга работа. И аз, изглежда, си нямах. И нужда от повече нямах: догонила душата си, си имах(м) всичко в този миг.
Анахид Ангътян 