Author: Anahid Angatyan

Не си отива Август.
В кожата ми е попил. Зноен, изобилен, превъзбуден, разточително щедър. Събуждащ необуздана страст за живот. Тук. Сега. Веднага. По много. Безразсъдно. Пъстроцветно. Необятно.

Не се сбогувам с Август.
Той никъде не тръгва, а само плавно прелива в Септември. Златния, благ, мек и привидно поседнал да си почине Септември. За никъде не бързащ, прегръщащ потоците ни навътре в себе си. Даващ им пространство и тишина. Показващ колко много пластове се крият в дълбочина, невидими за погледа, плъзгащ се по повърхността.

Илюзия е краят. Игра на ума. Сякаш раздялата е нужното доказателство, че е било. А тъгуването – нашият билет за присъствие.

А всичко е тук да остане. Всичко, родено от нас, с нас, за нас, диша безсмъртно. В безбройните измерения на съзнанието. Било е, е и ще бъде. Завинаги.

Никога няма да ми омръзне…
…да посрещам Слънцето в зараждането на деня. Да си говоря безмълвно с него, да се споделям и да помоля да влее в мен частица от своята мощ и светлина, да напълни в клетките ми живот…

Никога няма да ми омръзне…
…да се радвам на простичките неща – на възгласите на ранобудни гларуси, на огненото злато, полегнало ей тъй, непринудено и леко, върху галения от водата пясък, на надеждата за ново начало, избистрила хоризонта.

Никога няма да ми омръзне…
… да съм там, в природата, където без да зная точно как, събличам всичко излишно и съм аз – дошла да живея себе си; да се изживея напълно и завинаги.

И това ‘завинаги’ да напълни всичките ми идни мигове със смисъл да съм потопена тук, в този луд понякога свят. Обичам го, този свят, луд за връзване! Обичам го, защото я има природата, където винаги мога да утихна и да си спомня истински ценното, истински важното, истинската аз!

“Живей себе си!”
Три думички, а в тях – целия смисъл.

Точно преди седмица потънах за първи път в пустинните пясъци.

Това изречение го сътвори ума.

А сега ще говори душата:
Аз съм в пустинята. Днес. Сега. Вчера. Утре. После. Още. Времето е химера. И дори да опитваш да го задържиш в дланта си, то се разпилява на хиляди, хиляди песъчинки, всяка от които съдържа цялата вечност. Всичкото време. А пространството? И него не можеш да уловиш, да го обясниш, да го обхванеш в цялост. И то не съществува само по себе си. То обединява и събира в себе си всичко, навсякъде, тук и там, навътре и навън. И отвъд.

Аз сега съм тук, в пустинята. И не съм си тръгвала никога. Тя живее в мен. Пулсира, топли, разказва и разгръща…мълчаливо, но с такава мощ, която отива само на природата.

Още малко…и ще ви разкажа в цвят за любовта, която никога не умира. И никога не си тръгва. Защото където и да идеш, я носиш в теб.

Не съм от хората, които стигат до зала за спорт. Тъй де, не обичам бройки, покриване на нормативи, изпълняване на задания или следване на определени стъпки…но обожавам да се движа свободно – да плувам, да танцувам, а отскоро и да карам колело. Днес ми се отвори прозорче в края на деня, оставих на паркинг колата и хукнах за колелото, опакована с дебели шал, шапка и ръкавици в чест на варненския вятър.

Имах точно час за среща със себе си. Денят преваляше, когато се гмурнах с очи в безкрайността на морето. Избрах крайбрежната алея, за да дишам соления въздух, да усещам как вятърът току донася пръски от разбиващите се вълни върху лицето ми и просто да се нося след порива си. Без план. Без посока. Е, признавам, много е трудно да примираш от наслада от ширналото се пред теб великолепие и да искаш да запечаташ всеки сантиметър от него с апарата, и едновременно с това да не искаш да спираш да въртиш педалите. Затова предимно улавях миговете със сърце.

Пътят на връщане поведе през Морската градина и влязох тутакси в друга реалност. Колко ли такива места по света съществуват? Да можеш за няколко секунди да се прехвърлиш от море в гора, която, макар и през зимата, да те настани топло в прегръдката си и да ти даде свежест, покой и тишина като никъде другаде…

Не спирах да движа краката, а гледката се менеше пред мен, на моменти море и гора се целуваха, тъй близо бяха едно до друго, а на моменти се отдалечаваха, само за да се притеглят още по-силно в следващия отрязък.

Казват, че ставаш по-красив, когато си щастлив. Няма как да не е така, щом удоволствието от преживянито се изстрелва директно от недрата ти и се отпечатва на лицето ти. Слънцето е попило в луничките, вятърът е проветрил мислите, кръвта е затанцувала в кръг.

Понякога малкото време между две премествания на стрелките на часовника дава криле на цялото друго време. Дава още лекота. Радост. Свобода. И копнеж за още.

Ранно януарско, смразяващо студено и невероятно красиво утро. Моето. ❤

Нов живот. Вгледах се в хилядите му, неизброими пътеки. Широки артерии, магистралообразни, и също тесни алеи, и криволичещи улички, и също кръстопътища, и едва забележими отбивки. И още повече такива, изобщо неначертани – аз съм тази, която ще ги трасира, извървявайки ги. Безброй избори, милиони вдишвания и издишвания, а между тях малки (или пък големи) смърти, и също точно толкова новораждания. Цикличност. “И всичко се повтаря, ден след ден!”, казваш си, но всъщност никога нищо не е същото. Изведнъж се обръщаш, за да видиш пътя назад и тогава разбираш, че си бил друг – дишал си различно, мислил си иначе, мечтите ти са били другояче скроени. Еуфория. Празник. Безвремие. После сблъсък и невъзможност да поемеш свободно въздух. Болката насича момента на миниатюрни фрактали, всеки от които дълъг цяла вечност. А после нещо те завихря и хукваш нанякъде, и дните се усещат като премигвания на клепачите, през теб тече самият екстаз и ти си толкова щастлив, че си тук, че можеш да чувстваш, че погледът ти се размазва и нищо не виждаш. Единствено усещаш. И после…после пак нещо стъпва на гърдите ти, а в стомаха се врязва горест. Пулсира – неумолима и непреклонна. “Защо съм тук? Какъв е смисълът на всичко това? Нищото дори е изпразнено от съдържание. Аз съм празна от себе си.”
И нов цикъл. Празнотата, капка по капка, започва да придобива форма – такава, каквато ти й придадеш със своя порив, с равномерното вдишване и издишване, с крака, който инстинктивно слагаш пред другия, а през това време всичко в теб, от върха на косата ти до върха на пръстите на краката ти, е устремено към новия смисъл, към новия ден, към надеждата, че си намерил още едно парченце от пъзела. От себе си, тъй щото да завършиш образа. Да си цял и осмислен.
Питам се от колко ли части се състои моят пъзел? На колко хиляди парчета е раздробен? И кога ще е цял образът, а душата ще се огледа като в съвършено чисто огледало и ще отдъхне, че най-сетне е на перона на пристигащите?
Нямам никаква представа. И никакво значение няма. Всичко тече и всичко се променя, но циклите неизменно се следват един друг.

Живот. Смърт. Живот. Смърт. Живот. (…)

Допират се, едва, едва, а после се пускат, защото знаят, че нищо не трае вечно… Освен едно…

….ти.
А с теб и песента на Вселената.

Прииска ми се да изтегля за всички нас една карта, за да видим какво предвещават цветята на Доктор Бах за настъпващата година и от подкрепата на коя есенция ще имаме цялостно нужда. Знаете, ръката не тегли случайно, особено когато има осъзнато намерение. И тук сега за нас се оформи среща с Aspen (Трепетлика). Тази есенция свързваме обикновено с онези страхове, които носят със себе си неизвестност и неяснота – страхът ни е породен от нещо, което не разбираме и може да ни смрази или да ни накара да треперим като лист. Водещ тук е страхът от връзката ни с Висшите, ефирни светове. Тук е страхът ни от засилващата се наша сетивност, от дарбата ни да виждаме под повърхността на живота и да разчитаме знаците и посланията по пътя. Всеки човек носи в себе си тази дарба, всеки може да чува душата си, и за мен е красиво да наблюдавам и да оставям мъничка следа в процеса на пробуждане на всеки един. Който, когато е готов. И колкото е за негово добро. За мен отвътре има яснота, че Aspen идва днес при нас с послание, че повече няма нужда да се страхуваме от дарбата си да виждаме невидимото и да чуваме неизказаното; че сме готови повече от всякога да я прегърнем с благодарност; че сетивата ни се разгръщат и са в готовност да разчитат процесите, които текат в дълбочина. Защо ни е нужно? За да бъдем в синхрон с изначално начертания за нас път на душата. За да живеем пълноценно, и смислено, а също и щастливо. За да се свързваме с другите истински. И за да служим на себе си и на тях – за най-висше благо. И нека реченото бъде сторено!

2021 си отива красиво и по вода…
А ако все още виждаме отражения тук и там, може би е време да спрем да им даваме власт….И ще се измени изображението. И ще започнем новото ниво на чисто.

В първите дни на Януари 2021 имах импулс да споделям всеки ден по един кадър – късче светлина от моя ден. Е, звучи прекрасно, но, нека бъдем честни, няма как всеки ден да е светъл, дори понякога светът ти е непрогледен мрак. Не винаги ти е до снимки, до нищо не ти е, макар да си наясно, че моментната реалност не е нищо повече от функция на ума или егото в този момент.
Имам обаче благословията да доведа на този свят една специална душа, която се грижи да я има моята светлина както в обектива, така и в сърцето…винаги, при всякакви условия и обстоятелства. Напоследък често се случва да я погледна и тутакси няколко думи се изписват пред мен, не с мастило, а със сребърно сияние:
“Тя е дъщеря на Боговете,
не е моя дъщеря…”
И много мъничко й трябва на Луиза, за да разсее тъмните облаци, появили се ненадейно над мен. Прави го неусетно, деликатно и с някаква наистина извънземна, необяснима мъдрост.
Ще ви разкажа за днес: Разпиляна в хиляди задачи из къщата, учтиво я помолих да си играе сама и да не ме закача. По едно време поглеждам към нея, тя лежи по корем на земята, гледа ме и се смее. Слънчев лъч танцува с косите й, а тя е цялата светлина. Тихо станах, оставих цялата предколедна треска от външната страна на вратата, пуснах любимата ни музика и усилих до край. После взех апарата и започнах да я снимам. И пак! И пак! И пак! Отнесохме се в нашия си свят, грейнали, забавляващи се, кикотещи се и танцуващи! Каква благодат е да обожаваш да снимаш, а детето ти да обича да позира. Двойно щастие!
P.S. Облаците сами си отидоха, изобщо не разбрах кога.
P.P.S. Абсолютно съм сигурна, че всеки от нас си има поне една такава душа наоколо, затова живейте в доверие, че винаги сте на светлата страна!

Днес.
Приказка, написана в небето.
История, с която започва Новата година.
А тя винаги започва със Слънцето.
Честито зимно слънцестоене!
Топлина, споделеност и любов да е!

В зората на нов спектакъл сме. И какво впечатляващо начало само! Светлина се излива като дъжд…Нека осветли всяко кътче, на което вече му е дошло време да излезе на светло… и да бъде най-доброто за всички нас!

Добро утро!

От вчера пиша една история за това медно пано, спомен от моята медзмама (от арм.: баба). Разказвах ви за историята на паното, легендата за Ахтамар, и как го открих, и какви мисли нахлуха… Текстът стана дълъг, протяжен, описателен, че и трогателен. Но не можа да се роди наистина. Не се получи да го изпиша. Днес знам защо…и идвам да ви го споделя. И съм съвсем сигурна, че именно тя, медзмама, е прокарала невидимата си ръка през мен, та чак до същината ми, и е положила там, вътре, късчето осъзнаване. И то е толкова живо, видимо и ясно, че е съвсем лесно да го изпиша сега. Защото не го мисля, чувствам го.
Всеки човек, стъпил на пътя ни, е благословия. И всеки човек, който е бил част от пътя ни, никога не си тръгва. Оставя време, оставя опит, оставя урок, дар или познание. Оставя най-доброто, на което е способен. Пише се присъствие, изговаря се любов.
Паното на Ахтамар сега “присъства” в моя дом, точно там, до зеления фикус филодендрон. Аз познавам тази картина. Оживявам в нея. Пак съм хола на медзмама, домът на моето детство.И е мирно, и е тихо, и няма нужда от повече думи. Само от чувстване.

Когато си уловил тази есенна прелест не с фотоапарата, а със сърцето си…Когато си запечатал в тъканта си този празник от цветове и форми…Когато си усетил това мирно, тихо и същевременно непоколебимо присъствие на природата в нейната цялост и нейния шепот “Аз съм…аз съм…аз съм…”…Тогава…тогава нито един сив тон, изрисуван от дъжда, не може да замести усещането, което очите, душата и цялото ти същество нашепват:”Аз съм…аз съм…аз съм…”.

Ето ме тук, отново сред вас!
С тези снимка исках да кажа едно усмихнато “Привет!” и да изплувам от тишината…
Дали съм друга? Кой знае?
Дали чух душата си по-ясно в мълчание? Със сигурност. Дори сънищата станаха по-ярки, и сутрин помнех по-голямата им част. Пък те си носят ценни послания от наши други проявления.
Дали намерих онова, което търсех в дълбините на моето вътре? О, да! Може би не всичко, струва ми се пресилено да го кажа, но много отговори дойдоха – някои неканени, други отдавна жадувани. И сега съм ей такава, като тези листа – мокра до кости от лечебни сълзи, разпиляна на посоки, но и искряща, светеща, и някак по-лека, разлята във всякакви форми – правилни или не толкова. Ами, харесвам се точно сега и такава.
Навън небето продължава да прави любов със земята и да я излива навсякъде върху й. Октомври е толкова изобилен. Раздава щедро от всичко. Чувства, осъзнавания, цветове, обич, топъл чай, приятелско рамо, случвания, дъждове, сълзи…
Истинско богатство. Как да не го обичаш?

Изгревът през моите очи, уловен във вторник, 28.09.2021г.
Още сънена, търсеща лекотата на главата някъде в петите си, се настройвам за новия ден. Всичко тече по минути – събуждане на децата, които в събота и неделя са бодри и готови за подвизи около шест сутринта, но днес, както вече споменах, е вторник, което само по себе си рисува друг сценарий. После закуска, подготовка на раници, чанти за храна, обличане, думи, думи, думи, въпроси, отговори, често бърсане на сълзи на някое дете, и някое друго скръцване със зъби на родител…бързане, хукване навън…Натискам пауза бутон от цялото това, почти на апнеа изпълнено, повтарящо се упражнение, и, ахвайки пред небесния спектакъл, бързам за фотоапарата си. Слънцето се е простряло като крал в покоите си, разпръсква живот, енергия, чар и великолепие и оцветява всичко наоколо в багри, чиито имена дори не знам, за да назова. Облаците придават допълнителен нюанс на възхита и благоговение пред най-великия художник в цялата Вселена, а именно, самата Вселена. Готово. Апаратът е в ръцете ми, но излизайки на балкончето, успявам да уловя само опашката на Слънцето – то бързичко се скрива в облачната си премяна, фино придърпвайки диплите, щедро сипещи се по хоризонта. И край – завесата пада, а аз, леко разочарована, поглеждам кадъра и наум си казвам, че не е кой знае какво и няма смисъл да го споделя.Какво ли знае в този момент умната ми глава, завладяна изцяло от остроумния ми ум, който – винаги на пост – раздава умни съвети на всеки срещнат, но най-често, на самата мен. И той е като крал в покоите си, само че днес ми прилича малко на самозванец.
Днес този кадър изплува отново пред мен, докато шофирам безцелно из улиците и се питам какво не ми е наред и защо се чувствам така, както се чувствам.
Пред очите ми застава кадърът, твърдо и неумолимо, и ме кара да спра, за да го погледна отново. И чак сега разбирам. Ама разбирам смисъла с душата си.Имам нужда от пауза. Огромна, не-можеща-нищо-повече-да-чака пауза. Ами че аз, в този момент, приличам ей на това същото Слънце, което иска завесата да падне и то да се скрие от света. Да дръпне диплите си и да остане в тишина. Тишина. Съзерцание. Уединение.
Имам нужда да се изпразня от всички думи, които съм изрекла, и, които съм чула, и, които са полепнали по мен. Имам нужда да изляза от всички разговори, от всички истории, от всички въртележки. Имам нужда да мълча. Имам нужда да спра всички въпроси в главата и да ги оставя без отговор. Имам нужда да изтрия иконките на всички апликации, свързващи ме с Навън. И, имах нужда и да ви го кажа, не знам защо, сигурно от възпитание. Да не се чудите къде съм изчезнала внезапно. Или пък, по-вероятната причина е, за да проверите дали и вие, мили мои Слънца, нямате нужда от същото. Пък по-после ще се срещнем пак тук, или пък някъде другаде, и ще обменим преживяното. Сигурна съм, че ще имаме какво да си разкажем, а думите ще танцуват отново по онзи омагьосващ начин, в който съм плен за цял живот.

Тихо, плавно и обагрено в розово злато потапяне в ин енергията на годината.

Равноденствие е. Време за равносметка, казват. За обръщане навътре. Е, хайде да видим какво още има да се плеви в нашето вътре. Какво има още да се разчиства в градинката ни, да се проветри в дома ни, онзи дом, чиито две прозорчета светят, когато се смеем, а угасват и са мътни, когато тъжим. Онова вътре, което валидира всяка частица от нашето навън. Това си пожелах днес, в зародиша на новия ден, докато той още беше прозрачен като дихание…Чистота. Въздух. Тишина. Пространство. Без рамки. Без защити. Без тегло. Празнота, в която да се разтвори Новото и да изпълни всяка клетка с нужното. Чаканото. Спомненото. С най-доброто.

Има мигове, в които ми се иска да прегърна цялата болка на света. Да я сгуша в обятията си, като в топло одеяло, и в тишината от небето да падат като звезди отговорите на всички въпроси, които тежат на сърцата. Да уверя всеки един, не с думи, а с прегръдка, че всичко ще бъде наред. Че всичко Е наред. И че винаги светло и тъмно се редуват. Но в основата си всичко идва от светлината и нейния безконечен копнеж за цялост. За сливане. И ще е тихо…ще е толкова тихо, че да могат душите да общуват необезпокоявано.
Знам, че не мога да излекувам цялата мъка на света. Знам, че всеки има път и сама душата му го е нарекла, избрала и начертала. И пак сама тя ще поведе човека по него. Меко, фино и нежно, или с голямо разтърсване, което изглежда непреодолимо. Аз не искам да се бъркам в работите на душата. Но все пак ако ти, който четеш това, имаш нужда от безмълвна прегръдка, такава, в която сърцата ни ще се докоснат за миг, два, три и душите ще се чуят, знай, че точно в този момент ръцете ми те прегръщат.

И те чувам.
И те виждам.
И те усещам.
И те разбирам.
И те приемам.
И те обичам.
С цялото ти.
Бъди!

Точно вчера, на 15.09, също като на учениците, пожелах мислено и на тези красиви птици “На добър час!”. Излязох за кратко, и както обичам да правя, загледах се във високото – там винаги се крият послания за търсещите. И щъркелите ненадейно се появиха над главата ми, заизвиха грациозно най-различни фигури, толкова неописуемо красиви бяха в своя свободен полет! Приех го за ценен знак свише. И благодарих! И по традиция споделям мига си с вас, така радостта е по-свидна!

Ех, какъв вълнуващ ден, въздухът вибрира различно от ранно утро!
Да бъде добра година за всички ученици, учители и родители!Да бъде прозорецът на знанието и познанието винаги отворен и да свети като ясно синьо небе!
Да бъдат всички деца приети, подкрепени, разбирани, прегръщани…обичани!
Да се сплитат нови приятелства, и да се заздравяват стари!
Да има сълзи от радост и вълнение, че нещо ново се оформя в живота ни, каквито са и моите днес, докато държа ръката на моето пораснало момче и го повеждам към неговото ново начало!
Да бъде най-доброто за всички ни!