Author: Anahid Angatyan

Някой някога живял е тук. Някой някого изпращал е всяко утро, застанал на прага, облегнат на бялата рамка…Махвал е с ръка и е пожелавал да е хубав денят му. Някой някога изпратил е този някого за последен път. А всеки следващ ден стоял е на прозорчето и е придърпвал пердето от посивяла дантела с надежда, че ще види този някого отново. Ще го види да се връща с букет цветя, или пък с дъжд в очите, но те ще гледат отново към прага на дома, а не към нищото. Някой някога мечтал е да дойде денят, когато ще има някой, който да разтреби дворчето от всички натрупани в годините вехтории. Да изчисти миналото, за да дойде бъдещето. Някой, който да вдъхне живот на живота в тази къща. Някога, а именно днес, застанах отпред да се полюбувам как белият храст танцува със вятъра. И вдъхнах живот на тази история. Искам да кажа на онзи, който се крие зад пердето, че всеки ден е онзи някой ден, в който да започне отначало. И че някой някъде ще види това…и ще се усмихне.

Лесно се обича лятотo, но пробвай да обикнеш есента! Можеш ли да обикнеш хладния й нрав сутрин, когато се измъква гола от леглото и свъсено размества облаците като кичур коса?Можеш ли да обикнеш ветровете й, нахлуващи в тялото ти като неканени гости? Можеш ли да свикнеш с необяснимите й сълзи, в които се събира цялото небе? И можеш ли да се сприятелиш с внезапните й бури, които те връхлитат, когато най-малко очакваш? Есен се обича трудно. Иска се смелост да погледнеш сенките в очите. Иска се да виждаш красотата и в прекършените клони. Иска се да можеш да се любуваш на осиротяващите дървета. Иска се да можеш да бъдеш сам със себе си. И да не чакаш някой да те спаси в тъмното на всяка цена. Спасиш ли сам себе си, вече ще обичаш есен. И за теб това ще е най-топлият сезон.

И днес беше вълшебно! И днес слънцето изрисува небето по начин, невиждан никога преди. Всяко утро е различно, ражда се нов ден, неизживян никога преди… Ден, който ние имаме възможност да обагрим с нашите боички така, както ни идва отвътре…Дадена ни е свободната воля да нарисуваме всичко онова, което искаме…или от което имаме истинска нужда?! Ами какво друго ни остава?! Да грабваме четките и да рисуваме с размах….

Любовта ми към фотографията е пълнокръвна част от мен, откакто се помня, също както и писането. Изкуството е скъпоценен дар и вярвам, че всеки го носи в сърцето си. Има моменти, в които то разцъфва като цвете и поривът да го изразиш и споделиш става по-силен от всичко. Затова днес искам да ви отведа в Истанбул. Така почувствах града на контрастите преди девет години, по време на една фото-екскурзия. Написах текст към снимките и го споделих във Facebook. Тогава много мои сънародници ме посочиха остро с пръст, а един от тях дори ми каза, че ако покойният ми дядо Вартан прочете какво съм написала, би се срамувал от мен. Днес вярвам в написаното все така силно и знам, че дядо ми е толкова широка душа, че се гордее с мен и се усмихва отнякъде горе. Беше фотограф, междувпрочем.
“Искам да Ви разкажа в снимки за едно мое скорошно пътуване до Истанбул. Милионният град, намиращ се в държава, към която арменците питаем само негативни чувства…и с чиито народ свързваме толкова болкa. Точно сега, точно в навечерието на годишнината от Геноцида над Арменския народ, аз искам да споделя този албум с Вас…Искам да го споделя, така както го видях с очите си, така както го почувствах в сърцето си – огромен, шумен, пулсиращ град на контрастите. Kолоритен град, дом на милиони хора – хора трудещи се, обичащи, пеещи и танцуващи…като мен, като теб, като всички нас! В главата ми подскачаха хиляди въпроси. Наистина ли си мислим, че дълбоко таената в нас омраза ще отвори вратите към едно по-светло бъдеще? Наистина ли смятаме, че за да бъдат овъзмездени нашите предци, ние трябва да свиваме юмрук и да разпръскваме гняв всеки път, когато се произнесе името „Турция”? Наистина ли трябва да продължаваме да оставаме слепи за красотата, която ни заобикаля, сковани от нашите дългогодишни, незараснали рани? Тръгнах от Истанбул с купища снимки, събрали емоцията и енергията на този град…Тръгнах си…и един вътрешен глас ми каза: „Някой ден и над тази страна ще съмне!””

Залезът тихо пристъпи. Слънцето се изсипа върху ленивото море и го превърна в течно злато. Чайка заграчи и в миг се изгуби след заминаващия ферибот. Рибар погледна замислено полупразната кофа с улова от деня. “Нищо”, рече си, “поне напълних и днес душата си с морската шир. Време е да се прибирам у дома.”

Човек трябва да излезе от града, за да послуша щурците, да чуе песента на вятъра, танца на тревите…и най-вече да чуе себе си.
Човек трябва да излезе сред природата, за да срещне себе си и да усети от какво има нужда душата му…
Човек трябва да излезе от града, за да потъне в онова омагьосващо зелено, поне за миг, поне за миг…