Category: Вахан

Докато гладя ризата на сина ми Вахан, която той по-късно днес ще облече за първата си изява на голяма сцена, в мен оживяват образи и чувам гласове от детството:

“Ти каква си, българка или арменка?” – питат ме съучениците в първи клас и вперват любопитни погледи право в мен с очакване.

Този въпрос е задаван вероятно стотици хиляди пъти по целия свят, тъй както стотици хиляди арменци са пръснати из него.

“Аз съм капучино”, казва например легендарният певец и артист Шарл Азнавур. – “Млякото е Армения, кафето е Франция. И така са се слели заедно, че е невъзможно да ги разделиш.”

Така се чувствам и аз. И не го и правя. Днешният концерт е по случай националния празник на Армения и ще е изпъстрен с арменски песни и танци. А моето момче ще се включи като гост изпълнител в програмата заедно със своите съученици с български народен танц. Всички те са част от “Хороводче”, самодеен състав, воден от родолюбивата им класна Деница Христова.

И ето ти отново – смесица от култури и корени, сплетени на плитка и образуващи едно ново цяло.

Мисля си коя е онази наша особеност в нрава, която вече векове наред ни позволява да се чувстваме у дома по цялата земя, или именно там, където неслучайността е пуснала нашето семенце?

Вероятно това е почитта ни към живота като най-висша ценност. Тя тече във вените ни и назад в историята това има своето обяснение. Изпитваме благоговение към тъканта на живота, защото той дава шанс за сътворяване. А там, където има творчество, се ражда нов живот. Какъв огромен заряд носи то! Та то е всъщност двигателят на абсолютно всичко. И за да го случваме, пускаме корени там, където сме, за да сме здраво стъпили на земята и да черпим от нейната мощ, и така да разперваме криле с размаха, който ни е даден, за да творим и градим.

Аз се чувствам двойно богата и благодарна, защото чувствам мощта на българската земя, в която съм вплела арменските си корени. И предавам това и на децата си. Гладя си и размишлявам, ръката потреперва, а също и сърцето. Вълнуващ ден е, децата ни ще творят бъдещето, в което ще стъпваме, заедно.

Момчето ми порасна. Изведнъж. Легна да спи и сигурно в съня си направи този лъвски скок. Не бях подготвена, признавам. Докато още отварях сънливи очи, съвсем неподготвена ме хванаха думите: “Добро утро, мамо. Аз си измих зъбите, вече съм облечен и излизам. Чао, мамо!” Притаих дъх, нима още сънувам? Доскоро всичко това се случваше след хиляди изприказвани думи, които просто минаваха покрай него и се блъскаха в липсата на каквото и да било ответно действие. А излизането където и да било без мен беше химера. И докато го гледах с разширен поглед и притихнало сърце, осъзнах колко е голям вече! Смел, самостоятелен…и нямащ нужда от мен. Дали съм уплашена? Вероятно. Дали съм тъжна? Съвсем не. Сърцето ми прелива от радост. От гордост. От благодарност. Прегръщам този ценен миг и се усмихвам. Вече пораснах достатъчно и знам, че откакто свят светува, колелото се върти, всичко тече и всичко се променя. И макар моите деца да са дошли на тази земя чрез мен, те не ми принадлежат. А и аз не съм дошла на тази земя, за да бъда само и единствено тяхна майка. Дошла съм заради себе си и заради своето собствено израстване. И принадлежа изцяло само на себе си. Аз съм центърът. А всички други са свободни да бъдат свой собствен център. Няма смисъл да влагам енергията си, за да контролирам, съдя или направлявам живота на другите. Вярвам, че е хубаво да правя това само за себе си и така да давам пример на останалите. И не, това не е егоизъм. Това е грижа. Това е любов към себе си. И когато завъртиш гледната си точка и осъзнаеш тази простичка истина с всяка клетка от съществото си, започваш да излъчваш и даваш любов на всички около теб. На децата си, на ближните си, на природата, на тревите, на пеперудите, на кучетата, на котките…На всичко, що е. И мечтая да дойде ден, в който всички да вярват в тази философия. Тогава, и само тогава, ще живеем наистина пълноценно, осъзнато и щастливо заЕДНО.