Днес годината е новородено. Отидох да посрещна Слънцето, за да го помоля да влее в мен своята мъдрост и благословия. Да разпали пламъче отвътре, което после да нося навред, където и да пристъпя. Заварих морето толкова меко и красиво, разпиляло се щедро пред очите ми в своите хиляди нюанса синьо. Слънцето остана в невидимото, като че ли приканваше всеки присъстващ да вземе силата си в ръце и сам да разпали огън, от себе си да го сътвори. На изток светлината си пробиваше път и рисуваше по крилете на чайките, а на запад тъмните облаци вещаеха дъжд – да изкъпят новороденото. Останах в тази прегръдка, докато се наситих на картината. Запазих я в сърцето си и поех по своя път в новата година.
Да бъдат преблагословени дните ви, скъпи хора! Да стъпвате леко и с радост в живота си! Празнувайте (се)!
Дарявам ви усещането да си потопен в розовото поле… Дарявам ви аромат и чувство за принадлежност към земята българска… Дарявам ви една българска роза… Дарявам ви любов и изобилие! ❤️
Сутринта започва с тежест в гърдите и тревога около детето. Поплаквам си, после стисвам зъби и продължавам в деня си с цялото отпускане и доверие, на което съм способна в този момент. Чувствам присъствието на душата си все по-осезаемо и знам, че щом сме двама, страшно няма.
Това е илюзия, разбира се, защото не сме две, а е само тя и в нея има толкова сила и мощ да ме преведе през всичко, че се чувствам в най-сигурните ръце. Като стълб, плътен и категоричен, който ме държи изправена отвътре навън. И все пак животът ни в материалния план изисква някак това разграничение, то е нужно най-вече на ума, та да не губи съвсем разсъдъка си.
Докато няколко неща се завъртат в пространството едновременно и предизвикват вниманието ми, както обикновено, си водя разговор с душата, като със стара приятелка: “Ех, душа моя, какво е това сега?! Какво идва да ми каже? Дай ми съвет, как да подходя? Прати ми знак, моля те…” И също: “Нали ти ме вкара в това!? Хайде тогава, помагай и ме измъкни!”
Говоря си, следя пътя, защото шофирам и си търся скритите послания. И изведнъж пред мен блесват морето и небето в своите наситени нюанси на синьо, зелено, аквамарин и тюркоаз. Трябват ми няколко секунди да отбия от пътя. Само докато си помисля, че искам отблизо да попия този невероятен природен спектакъл, паркомястото се явява пред мен, широко и достъпно, а душата ми намига весело и казва: “Отивай, хайде!”
И се озовавам там: сред чайките, воя на вятъра, мощта на морето…Там, сред чудото на природата. Вдишвам дълбоко, отварям широко гърди, за да влезе навътре през диханието тази красота и да се влее в цялата мен.
И ето, посланието се влива заедно с чудото на природата. “И това ще мине. След секунди картината ще е друга. Вятърът ще запрати облаците в друга посока, светлината ще ги пребоядиса в друг цвят, и ще завали сняг (десет минути по-късно наистина заваля!), и после ще изгрее слънце, и морето ще фучи, а когато се умори, ще легне тихо в леглото си от пяна…
Ти само стой стабилно в себе си. Хвани стълба си и се дръж за него, дръж се за себе си. Защото всичко отминава под това небе. И идва друго. В този кръговрат се крие истината за цялата красота на този свят. И за нас, като част от живата природа.”
“Благодаря ти, душа моя, благодаря!” – тичам към колата обратно и някаква невидима сила усилва скоростта и на краката, и на връщането ми в мен си. Става за миг, а вече е друго. Всичко е друго. И дъщеря ми ме посреща на вратата друга – с грейнали очи и на крака.
Промяната винаги върви отвътре навън. Светне ли отвътре, светлината ще побърза да се прояви и навън. Чудо е! Чудото на живот през душата.
Къде съм? Огледах се, но наоколо всичко тънеше в непрогледен мрак. Отворих уста да извикам, ала дробовете ми тутакси се напълниха с гъста, лепкава влага. Намирах се в нещо като подземие, влажно и мокро. Свита и уплашена, но със особено надигащо се чувство в мен, че тук съм в безопасност. От всички страни усещах топлина, примесена с хлад. Хлад, която ме прегръща и сгрява. Хлад, в която се сгушвам в очакване. Дишайки, потъвах в лепкавата влага, но в същото време бях изпълнена с едно контрастно чувство за простор и въздух, за свобода. Не ми се тръгваше от тук. Толкова странно! Полудявах ли?
Нямах много време да мисля за това, защото пред мен започнаха да се разгръщат картини. Видях четирите стихии, сплели пръсти в единство. Усетих първо земята, подаваща своя твърда длан, за да полегна в нея. Почувствах огъня, разгорещяващ се в мен и стоплящ вътрешността ми, за да се засадя по-плътно в земята. Водата румолеше и шепнеше: „Отпусни се и се довери, аз ще те водя, докато станеш като мен. Аз ще те храня, за да пораснеш силна и гъвкава. Имай само търпение. Вречи се в любов на времето.” И най-накрая въздухът, тъй липсващ тук, и все пак, обгръщащ ме със своето неуловимо, но категорично присъствие. Затворих очи и се слях със стихиите. Станах едно с тях. Те ме поведоха към едно пътуване навътре, навътре в цялото ми. Долових в себе си хиляди частици, неделими, неназовими, всяка от които съдържа цялото. А всички заедно образуваха пак цялото. Абсолюта. Съвършенството. Единството. Всеизпълващото всичко. Взрях се още по-навътре и видях как от мен пониква крехък и блед филиз. Първоначално тъничък и бледозелен, а после все по-голям, все по-сочно зелен, устремен към светлината. Вероятно тъкмо си бе тръгнала зимата. Видях как проби земната твърд и как протегна ръце към небето. Как търпеливо, в продължение на много време разстила коренчета в земята, докато расте все нагоре, все нагоре. Бе пролет. Видях стабилното му и мощно стебло, даващо живот на клони и листа. Постепенно напъпиха благоуханни цветове, смирено чакащи своя миг да празнуват живота. И това време дойде, не ги разочарова! И те избухнаха в багри, гиздави и весели, а по-после, когато лятото се търкули, жежко и дългоочаквано, закръглени плодове отрупаха дървото, сякаш целунати от слънцето. И дойде есен, и затанцуваха листата последен танц с вятъра. А после кротко легнаха в земята, за да заспят своя зимен сън. И се върнаха при мен. И пак станахме едно.
Видях целия цикъл на Сътворението.
Защото аз съм семето, което съдържа в себе си всичко. В мен е заложен целия потенциал, на всичко, което съм била, съм или някога ще бъда. В мен е новото начало, растежът и краят, защото аз съм семето, покълващо отново и отново, носещо потенциалите на всеки етап от безкрайния цикъл на природата.
Аз съм семе. Засаждам се тук и сега. И съм в безопасност да живея себе си, в цялост, всеки миг.
Тя се намира точно там, където Небето целува Земята. Тя е там винаги, когато имаш нужда природата да те залюлее в прегръдката си, но не, за да заспиш, а за да се събудиш. За нов живот – живот през същината. Това е Родопа планина – взрив от багри, текстури и усещания. Родопа планина – ширнала се на длан, разливаща се навред, и в същото време гостоприемна, приютяваща те, приканваща те да дойдеш, да приседнеш…и да останеш.
Няма друго такова място под слънцето, просто няма!
Не си отива Август. В кожата ми е попил. Зноен, изобилен, превъзбуден, разточително щедър. Събуждащ необуздана страст за живот. Тук. Сега. Веднага. По много. Безразсъдно. Пъстроцветно. Необятно.
Не се сбогувам с Август. Той никъде не тръгва, а само плавно прелива в Септември. Златния, благ, мек и привидно поседнал да си почине Септември. За никъде не бързащ, прегръщащ потоците ни навътре в себе си. Даващ им пространство и тишина. Показващ колко много пластове се крият в дълбочина, невидими за погледа, плъзгащ се по повърхността.
Илюзия е краят. Игра на ума. Сякаш раздялата е нужното доказателство, че е било. А тъгуването – нашият билет за присъствие.
А всичко е тук да остане. Всичко, родено от нас, с нас, за нас, диша безсмъртно. В безбройните измерения на съзнанието. Било е, е и ще бъде. Завинаги.
Така и не разбра, че моята чувствителност е благословия, а не проклятие. Осъждаше я, защото не можеше да я разпознаеш в себе си и, естествено, я отричаше. Наричаше я с имена като “претенция”, “каприз” и “слабост”.
Така и не разбра, че сълзите ми пречистват и лекуват, а не крият опасност от удавяне. Те те плашеха до смърт, защото бяха покана да плуваш с мен в дълбоките ми води. Бунтуваше се срещу тях и отказваше да приемеш, че са частица от мен. От тази, на която казваш “Обичам те!”.
Сега заставам тук, пред теб, и със светлината, и с тъмнината си. И те питам: Можеш ли да ме обичаш цяла? И ще плуваш ли с мен? Из мен, до мен, в цялата мен? И ще се осмелиш ли да потърсиш в дълбините ми и твоята тъмнина, твоите сълзи, твоята чувствителност? Защото те са там, някъде, скрити, в очакване да ги видиш и познаеш. Моля те, не ми се сърди, че от време на време ги извеждам от дълбокото и там, на повърхността, чрез мен се сблъскваш с тях.
Знам, че тогава боли, но е толкова ценно!
Знам, че тогава кърви, но е безмерно истинско!
И макар думите да горчат, сърцето те издаде. И макар често да няма кислород, любов има. А тя никога, никога, никога не се отказва.
Измина точно месец, ала затворя ли очи, тя застава жива и благоуханна пред мен. Ароматът й, фин и изящен, но същевременно излъчващ сила и непоколебимост, се разстила на безброй гънчици наоколо. Разлива се, изпълва ме и ме преобръща. Понякога е като съвсем тъничка струйка, едва доловима, шмугнала се чевръсто между натежалите, сгъстени късове въздух. А понякога е като водопад – обливащ ме цялата, къпещ ме в опиянение и разкош. И никога не оставящ ме равнодушна.
Розата знаеше за нашата среща много преди мен. Грижливо ми оставяше послания тук и там – в парфюма на приятелка, в цвета на захарния памук на дъщеря ми, в случайни думи, прочетени на верев, във внезапно изникналия спомен за розата, растяща храстовидно чак до прозореца на кухнята на отдавна споминалата се моя баба. Тогава, когато още бе нужно да се надигна на пръсти, за да я стигна, погаля и подуша. Аромат след аромат, цвят след цвят, усещане след усещане тя скъсяваше разстоянието помежду ни и тихичко ме привикваше, за да ме поведе по незнайните си пътеки.
Така и се случи. В едно ранно утро на май, тогава, когато току росата се бе пръснала по тревите и жълтъкът още не се бе разпукал по хоризонта…
Тогава застанах пред нея – аз облечена (в дрехи, в очакване, в любопитство, в наивен трепет и в стотици въпроси), а тя гола, дъхава, сочна, събрала цялото благоуханно масло в розовата си шепа… и нищо повече.
А всъщност всичко.
Изведнъж полето се опразни. Останахме само аз и тя. Една единствена. Можех да се закълна, че бях сама в цялото поле, а тя беше една едничка на целия свят. Останалите рози, бяха пак тя.
Останалите любими момичета, бяха пак аз.
И заговорихме. Без думи. Затанцувахме. Без движение. Потопих се в този омайващо сладък, напудрен аромат и той ме изтръгна от физическия свят. Ухаеше на земя – влажна и животодаряваща. Но ухаеше и на въздух – лек, въздушен и ненатрапчив. Ухаеше и на огън – могъщ, силен, несломим. И на вода – мека и напевна. Ухаеше на нещо, на някой, който е вплел в себе си всички стихии, омиротворил ги е и ги е направил свои. Ухаеше на материя и на ефир. На горе и долу. На всичко. На цялото.
„Няколко десетки пъти ще трябва да умреш, преди да започнеш истински да живееш!” – каза ми и разпръсна отново смолисто меден, приканващо разточителен и плътен последъх между пръстите ми.
„Аз не съм само форма, цвят и аромат!” – каза ми, докато очите ми жадно поглъщаха симфонията именно от цветове и форми и докато неистово натисках бутона за снимане, за да овековеча този почти нереален, вълшебен миг.
„Влез в мен, гмурни се в дълбочина! Узнай какво събуждат в теб моите форми, моят аромат…”
Вече започвах да я разбирам. И спрях да бързам. Да търся. Да искам.
И тогава започнах да ги виждам. Образите, които розата раждаше в мен.
Амазонка. Самодива. Бягаща с вълци. Говореща с вятъра. Събираща слънце по изгрев. Другаруваща с целия растителен и животински свят. Знахарка. Дете. Посестрима. Спътница. Майка. Дивачка. Покровителка. Вещица. Лечителка. Жена. Богиня.
И всички тези образи, събрани в един – Розата.
И всички тези образи, събрани в едно – мен.
Не зная какво повече да кажа. Не зная и дали искам да кажа. Розата ми показа как с много малко, може да се изкаже, изчувства и изживее толкова много! Толкова истински! Толкова достатъчно! И че най-ценните осъзнавания се случват в тишина. В едно утро, с една роза и твоето напълно разтваряне и отпускане. В доверие. Благодаря й.
P.S. Не бях сама, разбира се. На снимките ще видите колко много бяхме! Все любими души, с които съм благодарна да пътувам, опознавам и преоткривам себе си и света около мен. Като танц е между нас, в едно пространство на разбиране, подкрепа и приемане. Благодарна съм, че ни е дадено това, и че винаги, когато сме заедно, всяка за себе си случва мъничка брънка от безкрайния процес на себепознаване. Всяка за себе си и всички заедно. За общото. И всяка подадена ръка, всяко “С теб съм!”, вплетени заедно, образува един плащ, като огромно меко одеало, в което, ако паднеш отвисоко, боли много по-малко. Или в което просто полягваш и се сгушваш, ако си твърде уморен. Благодаря и за красивите кадри на Явор. Интересно е човек да се види отстрани, докато е потънал в процеса си.
Имам спомен: как бях там, насред тревите, молещи за дъжд, и между маковете – огнени сърца. Под небето, което изсипа себе си. Когато се отдаде на земята, изцяло. И когато тя го пое, жадно и безмълвно, с цялата себе си. Сочна, дъхава, жива, искряща.
Там бях. А сега и вие вече сте.
И ще останем…
И след като сърцата на маковете изсъхнат. И след като небето си прибере оловните сълзи. И след като тревите замлъкнат.
Ще останем, чрез силата на чувстването. Ще вградим частица от себе си в тази божествено красива картина…
Не съм от хората, които стигат до зала за спорт. Тъй де, не обичам бройки, покриване на нормативи, изпълняване на задания или следване на определени стъпки…но обожавам да се движа свободно – да плувам, да танцувам, а отскоро и да карам колело. Днес ми се отвори прозорче в края на деня, оставих на паркинг колата и хукнах за колелото, опакована с дебели шал, шапка и ръкавици в чест на варненския вятър.
Имах точно час за среща със себе си. Денят преваляше, когато се гмурнах с очи в безкрайността на морето. Избрах крайбрежната алея, за да дишам соления въздух, да усещам как вятърът току донася пръски от разбиващите се вълни върху лицето ми и просто да се нося след порива си. Без план. Без посока. Е, признавам, много е трудно да примираш от наслада от ширналото се пред теб великолепие и да искаш да запечаташ всеки сантиметър от него с апарата, и едновременно с това да не искаш да спираш да въртиш педалите. Затова предимно улавях миговете със сърце.
Пътят на връщане поведе през Морската градина и влязох тутакси в друга реалност. Колко ли такива места по света съществуват? Да можеш за няколко секунди да се прехвърлиш от море в гора, която, макар и през зимата, да те настани топло в прегръдката си и да ти даде свежест, покой и тишина като никъде другаде…
Не спирах да движа краката, а гледката се менеше пред мен, на моменти море и гора се целуваха, тъй близо бяха едно до друго, а на моменти се отдалечаваха, само за да се притеглят още по-силно в следващия отрязък.
Казват, че ставаш по-красив, когато си щастлив. Няма как да не е така, щом удоволствието от преживянито се изстрелва директно от недрата ти и се отпечатва на лицето ти. Слънцето е попило в луничките, вятърът е проветрил мислите, кръвта е затанцувала в кръг.
Понякога малкото време между две премествания на стрелките на часовника дава криле на цялото друго време. Дава още лекота. Радост. Свобода. И копнеж за още.
Нов живот. Вгледах се в хилядите му, неизброими пътеки. Широки артерии, магистралообразни, и също тесни алеи, и криволичещи улички, и също кръстопътища, и едва забележими отбивки. И още повече такива, изобщо неначертани – аз съм тази, която ще ги трасира, извървявайки ги. Безброй избори, милиони вдишвания и издишвания, а между тях малки (или пък големи) смърти, и също точно толкова новораждания. Цикличност. “И всичко се повтаря, ден след ден!”, казваш си, но всъщност никога нищо не е същото. Изведнъж се обръщаш, за да видиш пътя назад и тогава разбираш, че си бил друг – дишал си различно, мислил си иначе, мечтите ти са били другояче скроени. Еуфория. Празник. Безвремие. После сблъсък и невъзможност да поемеш свободно въздух. Болката насича момента на миниатюрни фрактали, всеки от които дълъг цяла вечност. А после нещо те завихря и хукваш нанякъде, и дните се усещат като премигвания на клепачите, през теб тече самият екстаз и ти си толкова щастлив, че си тук, че можеш да чувстваш, че погледът ти се размазва и нищо не виждаш. Единствено усещаш. И после…после пак нещо стъпва на гърдите ти, а в стомаха се врязва горест. Пулсира – неумолима и непреклонна. “Защо съм тук? Какъв е смисълът на всичко това? Нищото дори е изпразнено от съдържание. Аз съм празна от себе си.” И нов цикъл. Празнотата, капка по капка, започва да придобива форма – такава, каквато ти й придадеш със своя порив, с равномерното вдишване и издишване, с крака, който инстинктивно слагаш пред другия, а през това време всичко в теб, от върха на косата ти до върха на пръстите на краката ти, е устремено към новия смисъл, към новия ден, към надеждата, че си намерил още едно парченце от пъзела. От себе си, тъй щото да завършиш образа. Да си цял и осмислен. Питам се от колко ли части се състои моят пъзел? На колко хиляди парчета е раздробен? И кога ще е цял образът, а душата ще се огледа като в съвършено чисто огледало и ще отдъхне, че най-сетне е на перона на пристигащите? Нямам никаква представа. И никакво значение няма. Всичко тече и всичко се променя, но циклите неизменно се следват един друг.
Живот. Смърт. Живот. Смърт. Живот. (…)
Допират се, едва, едва, а после се пускат, защото знаят, че нищо не трае вечно… Освен едно…
И ето го, последният рицар на годината, белокосият Декември, пристигна почти неусетно. Някъде пося сняг, другаде вдъхна живот на зимни рози….но винаги с присъщата му галантност, с доброто му сърце и с намигване, че е време за чистота – в помислите, сърцата и действията ни. Оставям и своите благи думи за всички нас на тези редове – да са дъхави, искрящи, бели и сияйни дните ни до Коледа и Нова година. Да сме едно със себе си и другите! Да ни е все уютно – край огън, сред глъчка от хора или в тишината ни. Белоснежната прегръдка на Декември обещава чудеса! Да бъдат!
Когато си уловил тази есенна прелест не с фотоапарата, а със сърцето си…Когато си запечатал в тъканта си този празник от цветове и форми…Когато си усетил това мирно, тихо и същевременно непоколебимо присъствие на природата в нейната цялост и нейния шепот “Аз съм…аз съм…аз съм…”…Тогава…тогава нито един сив тон, изрисуван от дъжда, не може да замести усещането, което очите, душата и цялото ти същество нашепват:”Аз съм…аз съм…аз съм…”.
Ето ме тук, отново сред вас! С тези снимка исках да кажа едно усмихнато “Привет!” и да изплувам от тишината… Дали съм друга? Кой знае? Дали чух душата си по-ясно в мълчание? Със сигурност. Дори сънищата станаха по-ярки, и сутрин помнех по-голямата им част. Пък те си носят ценни послания от наши други проявления. Дали намерих онова, което търсех в дълбините на моето вътре? О, да! Може би не всичко, струва ми се пресилено да го кажа, но много отговори дойдоха – някои неканени, други отдавна жадувани. И сега съм ей такава, като тези листа – мокра до кости от лечебни сълзи, разпиляна на посоки, но и искряща, светеща, и някак по-лека, разлята във всякакви форми – правилни или не толкова. Ами, харесвам се точно сега и такава. Навън небето продължава да прави любов със земята и да я излива навсякъде върху й. Октомври е толкова изобилен. Раздава щедро от всичко. Чувства, осъзнавания, цветове, обич, топъл чай, приятелско рамо, случвания, дъждове, сълзи… Истинско богатство. Как да не го обичаш?
Лесно се обича лятотo, но пробвай да обикнеш есента! Можеш ли да обикнеш хладния й нрав сутрин, когато се измъква гола от леглото и свъсено размества облаците като кичур коса?Можеш ли да обикнеш ветровете й, нахлуващи в тялото ти като неканени гости? Можеш ли да свикнеш с необяснимите й сълзи, в които се събира цялото небе? И можеш ли да се сприятелиш с внезапните й бури, които те връхлитат, когато най-малко очакваш? Есен се обича трудно. Иска се смелост да погледнеш сенките в очите. Иска се да виждаш красотата и в прекършените клони. Иска се да можеш да се любуваш на осиротяващите дървета. Иска се да можеш да бъдеш сам със себе си. И да не чакаш някой да те спаси в тъмното на всяка цена. Спасиш ли сам себе си, вече ще обичаш есен. И за теб това ще е най-топлият сезон.
Човек трябва да излезе от града, за да послуша щурците, да чуе песента на вятъра, танца на тревите…и най-вече да чуе себе си. Човек трябва да излезе сред природата, за да срещне себе си и да усети от какво има нужда душата му… Човек трябва да излезе от града, за да потъне в онова омагьосващо зелено, поне за миг, поне за миг…
Анахид Ангътян 