Изгревът през моите очи, уловен във вторник, 28.09.2021г.
Още сънена, търсеща лекотата на главата някъде в петите си, се настройвам за новия ден. Всичко тече по минути – събуждане на децата, които в събота и неделя са бодри и готови за подвизи около шест сутринта, но днес, както вече споменах, е вторник, което само по себе си рисува друг сценарий. После закуска, подготовка на раници, чанти за храна, обличане, думи, думи, думи, въпроси, отговори, често бърсане на сълзи на някое дете, и някое друго скръцване със зъби на родител…бързане, хукване навън…Натискам пауза бутон от цялото това, почти на апнеа изпълнено, повтарящо се упражнение, и, ахвайки пред небесния спектакъл, бързам за фотоапарата си. Слънцето се е простряло като крал в покоите си, разпръсква живот, енергия, чар и великолепие и оцветява всичко наоколо в багри, чиито имена дори не знам, за да назова. Облаците придават допълнителен нюанс на възхита и благоговение пред най-великия художник в цялата Вселена, а именно, самата Вселена. Готово. Апаратът е в ръцете ми, но излизайки на балкончето, успявам да уловя само опашката на Слънцето – то бързичко се скрива в облачната си премяна, фино придърпвайки диплите, щедро сипещи се по хоризонта. И край – завесата пада, а аз, леко разочарована, поглеждам кадъра и наум си казвам, че не е кой знае какво и няма смисъл да го споделя.Какво ли знае в този момент умната ми глава, завладяна изцяло от остроумния ми ум, който – винаги на пост – раздава умни съвети на всеки срещнат, но най-често, на самата мен. И той е като крал в покоите си, само че днес ми прилича малко на самозванец.
Днес този кадър изплува отново пред мен, докато шофирам безцелно из улиците и се питам какво не ми е наред и защо се чувствам така, както се чувствам.
Пред очите ми застава кадърът, твърдо и неумолимо, и ме кара да спра, за да го погледна отново. И чак сега разбирам. Ама разбирам смисъла с душата си.Имам нужда от пауза. Огромна, не-можеща-нищо-повече-да-чака пауза. Ами че аз, в този момент, приличам ей на това същото Слънце, което иска завесата да падне и то да се скрие от света. Да дръпне диплите си и да остане в тишина. Тишина. Съзерцание. Уединение.
Имам нужда да се изпразня от всички думи, които съм изрекла, и, които съм чула, и, които са полепнали по мен. Имам нужда да изляза от всички разговори, от всички истории, от всички въртележки. Имам нужда да мълча. Имам нужда да спра всички въпроси в главата и да ги оставя без отговор. Имам нужда да изтрия иконките на всички апликации, свързващи ме с Навън. И, имах нужда и да ви го кажа, не знам защо, сигурно от възпитание. Да не се чудите къде съм изчезнала внезапно. Или пък, по-вероятната причина е, за да проверите дали и вие, мили мои Слънца, нямате нужда от същото. Пък по-после ще се срещнем пак тук, или пък някъде другаде, и ще обменим преживяното. Сигурна съм, че ще имаме какво да си разкажем, а думите ще танцуват отново по онзи омагьосващ начин, в който съм плен за цял живот.
Анахид Ангътян 