Вчера.
Сутринта започва с тежест в гърдите и тревога около детето. Поплаквам си, после стисвам зъби и продължавам в деня си с цялото отпускане и доверие, на което съм способна в този момент. Чувствам присъствието на душата си все по-осезаемо и знам, че щом сме двама, страшно няма.
Това е илюзия, разбира се, защото не сме две, а е само тя и в нея има толкова сила и мощ да ме преведе през всичко, че се чувствам в най-сигурните ръце. Като стълб, плътен и категоричен, който ме държи изправена отвътре навън. И все пак животът ни в материалния план изисква някак това разграничение, то е нужно най-вече на ума, та да не губи съвсем разсъдъка си. 
Докато няколко неща се завъртат в пространството едновременно и предизвикват вниманието ми, както обикновено, си водя разговор с душата, като със стара приятелка: “Ех, душа моя, какво е това сега?! Какво идва да ми каже? Дай ми съвет, как да подходя? Прати ми знак, моля те…” И също: “Нали ти ме вкара в това!? Хайде тогава, помагай и ме измъкни!”
Говоря си, следя пътя, защото шофирам и си търся скритите послания. И изведнъж пред мен блесват морето и небето в своите наситени нюанси на синьо, зелено, аквамарин и тюркоаз. Трябват ми няколко секунди да отбия от пътя. Само докато си помисля, че искам отблизо да попия този невероятен природен спектакъл, паркомястото се явява пред мен, широко и достъпно, а душата ми намига весело и казва: “Отивай, хайде!”
И се озовавам там: сред чайките, воя на вятъра, мощта на морето…Там, сред чудото на природата. Вдишвам дълбоко, отварям широко гърди, за да влезе навътре през диханието тази красота и да се влее в цялата мен.
И ето, посланието се влива заедно с чудото на природата. “И това ще мине. След секунди картината ще е друга. Вятърът ще запрати облаците в друга посока, светлината ще ги пребоядиса в друг цвят, и ще завали сняг (десет минути по-късно наистина заваля!), и после ще изгрее слънце, и морето ще фучи, а когато се умори, ще легне тихо в леглото си от пяна…
Ти само стой стабилно в себе си. Хвани стълба си и се дръж за него, дръж се за себе си. Защото всичко отминава под това небе. И идва друго. В този кръговрат се крие истината за цялата красота на този свят. И за нас, като част от живата природа.”
“Благодаря ти, душа моя, благодаря!” – тичам към колата обратно и някаква невидима сила усилва скоростта и на краката, и на връщането ми в мен си. Става за миг, а вече е друго. Всичко е друго. И дъщеря ми ме посреща на вратата друга – с грейнали очи и на крака.
Промяната винаги върви отвътре навън. Светне ли отвътре, светлината ще побърза да се прояви и навън. Чудо е! Чудото на живот през душата.
Анахид Ангътян 