Category: Празници & делници

Дарявам ви усещането да си потопен в розовото поле…
Дарявам ви аромат и чувство за принадлежност към земята българска…
Дарявам ви една българска роза…
Дарявам ви любов и изобилие!
❤️

Благовещение.
Благо да вещаеш.
Колко звънливост има в българския език!
Колко истина!
Колко топлина се разлива в мен, когато изговарям думите “благо”, “вещая”, “сърце”, “душа”…всички, всички!
Благо да е, мили хора!
Да е пролет в душите ни, да тичат свободни мислите и чувствата ни, да сторваме пространство на мечтите да се разгръщат…за наше и всеобщо благо! 🤍

“Едно от най-вълнуващите неща в живота е, че само от време на време човек е сигурен, че ще живее вечно. Понякога го съзнава, когато стане рано в часа на нежната тържествена зора и застане сам, отметнал глава назад, загледан нагоре в бледото небе, което бавно порозовява, а на изток стават такива прекрасни непознати неща, които карат човек да изкрещи от възторг и сърцето му да замре – неща, които се повтарят всяка сутрин от хиляди, хиляди години. Тогава човек го осъзнава за миг.”

Откъс от “Тайната градина”, написана от Франсис Бърнет, който много ми пасна на днешното усещане.

Честита първа пролет! ❤️

“Какво ще си пожелаеш, когато дойде ред да духнеш свещичките?”, питаха ме малко преди рождения ден.
“Не знам!”, отговорих искрено. “Сякаш вече съм изпразнена от желания.”
Но ето че днес, когато изненадващо получих парче торта със свещичка на нея и трябваше все пак да я духна в духа на празника, затворих очи и желанието дойде само:
Време.
Пожелавам си време.
Време да съзерцавам изгрева.
Време да разговарям с баща ми и да черпя от неговата човешка мъдрост и сила за живот.
Време с моята мила майчица, в което да ме посвети в тайната на онези любими постни лозови сармички с много стафиди, канела и лимон. И всички останали рецепти, завещани от нейната майка. Защото за нас арменците храната освен любов е и памет.
Време да обичам момчето, с което сплитаме пръсти и живот заедно всеки ден.
Време да се вглеждам в очите на сина си и да потъвам цяла в този жаден за света и чудесиите му поглед.
Време да прегръщам дъщеря си. И да усещам топлината на физическото докосване в най-чистата му форма.
Време с моята леля, с която няма значение дали работим, пътуваме или сме на балкончето у тях и тя пали цигара – просто винаги е напълно споделено. Като да си със себе си, ама по-хубаво.
Време с моя вуйчо, човекът с най-добрите очи на света.
Време да гледам с умиление и усмивка как растат децата на братята и братовчедите ни и как дървото на живота се разгръща за рода ни.
Време да изпитвам онзи гъдел от нещо ново, което предстои и е толкова красиво в зараждането си.
Време да вдишвам аромата на цветята.
Време да творя.
Време да бъда близо до сърцето на природата и да слушам в тишината нейния пулс.
Време за лудост и заедност с моите приятелки, които са и мои посестрими, и с които заедно създаваме червената шатра и така един напълно нов свят за всички ни.
Време за мъжете приятели, с които се смеем и си споделяме дивотиите – толкова скъпи и ценни са тези приятелства, които именно времето е проверило и заздравило в годините.
Време да пътешествам и откривам нови кътчета по тази изумително красива и щедра земя.
Време за ласка и грижа от мен към мен.
Време да плувам в морето и да се чувствам у дома.
Време да наблюдавам как птиците се реят.
Време да слушам музиката, която кара сърцето ми да пее.
Време да гледам любимите си филми отново и отново.
Време да празнувам. Със и без повод.
Време да чета книги.
Време да мечтая.
Време да си спомням.
Време да помоля за прошка приятелката, която някога нараних.
Време да се влюбвам в живота пак, и пак, и пак.
Не изобилстваме от време.
Затова си пожелах време.
Време за
всички
неща,
които ме правят жива.

На 40 съм същото
солено момиче,
направено от сълзи, море и мечти.
Тъгувам понякога, но
се усмихвам по-често.
Лекотата отвътре се превръща постепенно в естествено състояние.
Дълго пътувала,
душата намерила е най-сетне пристан.
Където трябва да бъда, там съм.
Когато трябва да тръгна, потеглям.
И всичко е толкова лесно и простичко.
Към нищо не съм привързана вече.
А някак принадлежа на всичко.
Защото принадлежа на себе си, и така – на цялото.
И докъдето виждат очите – светлина е.
И докъдето стига умът – доверие е.
И дордето имат сила ръцете – прегръдка е.
И дордето диша сърцето – любов е.
Лее се. В мен и извън мен.
40 години бродих навън, за да достигна най-съкровеното местенце вътре.
И сега стоя със зареян поглед в небето
и ви признавам:
Душата е най-красива в полет.

🤍

На октомври му принадлежат тихите сутрини. Толкова си забавил темпото, че чуваш как диша душата ти. Догонил си я. А тя, милата, има нужда от съвсем мъничко, за да се усмихне и да настрои сетивата ти за великолепието на живота, преобразено в простички неща. Като ей този миг на съзерцание от едно утро, в което вятърът си играеше с покривката по толкова очарователен начин, че постоях дълго там и се вълнувах заедно с тях. Те си нямаха никаква друга работа. И аз, изглежда, си нямах. И нужда от повече нямах: догонила душата си, си имах(м) всичко в този миг.

Събуждам се и пак е юли – слънчев, напет…готов да изсипе цялата си благословия върху нас!
Орисник е юли –
за повече лекота в дните ни,
за повече радост от малките неща,
за повече смях от сърце,
за повече време за случване на онова, което обичаме, и,
което вика силата ни близо, та да я вдишаме и излъчим.
Орисани сме!
Да бъде за всички ни!💜

*Снимката е от едно приключение с кола, две момичета, няколко рокли, един фотоапарат и мнооого лавандула.
Gergana Encheva, благодаря ти! ☺️

Ден на първа пролет,

ден на децата със синдром на Даун,

ден на поезията –

толкова слънчеви поводи за празнуване днес!

Обичам поезията, уютно й е на душата ми в нейните сладкодумни обятия. И докато една нощ се прегръщахме, се роди това стихотворение. Дарявам ви го.

И нека с нарастването на светлината навън, расте и тази вътре в нас!

***

В най-дълбокото на очите ти

видях себе си – гола и пряма

и така силно притегли ме образа,

че реших пред света така да застана.

Нейде приемана, нейде отхвърляна

закрачих, безстрашна и боса,

а твоите ръце кълбото търкулнаха,

като нишки сребро заблестяха път и посока.

И дишах, и гръдта ми се пълнеше

с въздух по-наситен, по-жив и по-нов

и талази живот ме изпълваха цяла

и бях течаща вода, бях извор, поток.

Вървях ли, вървях, и дните попивах,

а после прегръщах нощта

над мен звезди в небето бродираха

златната мантия на изгрева заранта.

Преобърнах света и къде ли не бях,

целувах, обичах и тръгвах си пак,

но в ничии очи отново тъй красива

като в твоите тогава аз не се видях.

И тръгнах обратно, нишките следвах,

прииска ми се да съм у дома,

свещ да запаля, да се разотидат сенките,

а аз да измия сърце и снага.

Но погледнах нозете си – чисти и бели,

досущ като месечина една

тогава разбрах, че само душата пътувала е,

за да позная себе си и любовта.

Точно вчера, на 15.09, също като на учениците, пожелах мислено и на тези красиви птици “На добър час!”. Излязох за кратко, и както обичам да правя, загледах се във високото – там винаги се крият послания за търсещите. И щъркелите ненадейно се появиха над главата ми, заизвиха грациозно най-различни фигури, толкова неописуемо красиви бяха в своя свободен полет! Приех го за ценен знак свише. И благодарих! И по традиция споделям мига си с вас, така радостта е по-свидна!