Събудих се край морето, а заспивам в прегръдката на планината. Еееех, по каква дивна и древна земя стъпваме, в каква съкровищница живеем и колко сме богати само, по онзи, неоценим, неизмерим начин! Думите не стигат, но тя е там…чистата благодарност към душицата ми, че е избрала да се въплъти тук – точно тук и никъде другаде. Богати сме, хора, богати на небе, богати на море, богати на върхари и зелени дъбрави! Богати на безкраи! А познаеш ли тази шир веднъж, носиш я и се преражда с теб…завинаги. ❤️
Тя се намира точно там, където Небето целува Земята. Тя е там винаги, когато имаш нужда природата да те залюлее в прегръдката си, но не, за да заспиш, а за да се събудиш. За нов живот – живот през същината. Това е Родопа планина – взрив от багри, текстури и усещания. Родопа планина – ширнала се на длан, разливаща се навред, и в същото време гостоприемна, приютяваща те, приканваща те да дойдеш, да приседнеш…и да останеш.
Няма друго такова място под слънцето, просто няма!
Измина точно месец, ала затворя ли очи, тя застава жива и благоуханна пред мен. Ароматът й, фин и изящен, но същевременно излъчващ сила и непоколебимост, се разстила на безброй гънчици наоколо. Разлива се, изпълва ме и ме преобръща. Понякога е като съвсем тъничка струйка, едва доловима, шмугнала се чевръсто между натежалите, сгъстени късове въздух. А понякога е като водопад – обливащ ме цялата, къпещ ме в опиянение и разкош. И никога не оставящ ме равнодушна.
Розата знаеше за нашата среща много преди мен. Грижливо ми оставяше послания тук и там – в парфюма на приятелка, в цвета на захарния памук на дъщеря ми, в случайни думи, прочетени на верев, във внезапно изникналия спомен за розата, растяща храстовидно чак до прозореца на кухнята на отдавна споминалата се моя баба. Тогава, когато още бе нужно да се надигна на пръсти, за да я стигна, погаля и подуша. Аромат след аромат, цвят след цвят, усещане след усещане тя скъсяваше разстоянието помежду ни и тихичко ме привикваше, за да ме поведе по незнайните си пътеки.
Така и се случи. В едно ранно утро на май, тогава, когато току росата се бе пръснала по тревите и жълтъкът още не се бе разпукал по хоризонта…
Тогава застанах пред нея – аз облечена (в дрехи, в очакване, в любопитство, в наивен трепет и в стотици въпроси), а тя гола, дъхава, сочна, събрала цялото благоуханно масло в розовата си шепа… и нищо повече.
А всъщност всичко.
Изведнъж полето се опразни. Останахме само аз и тя. Една единствена. Можех да се закълна, че бях сама в цялото поле, а тя беше една едничка на целия свят. Останалите рози, бяха пак тя.
Останалите любими момичета, бяха пак аз.
И заговорихме. Без думи. Затанцувахме. Без движение. Потопих се в този омайващо сладък, напудрен аромат и той ме изтръгна от физическия свят. Ухаеше на земя – влажна и животодаряваща. Но ухаеше и на въздух – лек, въздушен и ненатрапчив. Ухаеше и на огън – могъщ, силен, несломим. И на вода – мека и напевна. Ухаеше на нещо, на някой, който е вплел в себе си всички стихии, омиротворил ги е и ги е направил свои. Ухаеше на материя и на ефир. На горе и долу. На всичко. На цялото.
„Няколко десетки пъти ще трябва да умреш, преди да започнеш истински да живееш!” – каза ми и разпръсна отново смолисто меден, приканващо разточителен и плътен последъх между пръстите ми.
„Аз не съм само форма, цвят и аромат!” – каза ми, докато очите ми жадно поглъщаха симфонията именно от цветове и форми и докато неистово натисках бутона за снимане, за да овековеча този почти нереален, вълшебен миг.
„Влез в мен, гмурни се в дълбочина! Узнай какво събуждат в теб моите форми, моят аромат…”
Вече започвах да я разбирам. И спрях да бързам. Да търся. Да искам.
И тогава започнах да ги виждам. Образите, които розата раждаше в мен.
Амазонка. Самодива. Бягаща с вълци. Говореща с вятъра. Събираща слънце по изгрев. Другаруваща с целия растителен и животински свят. Знахарка. Дете. Посестрима. Спътница. Майка. Дивачка. Покровителка. Вещица. Лечителка. Жена. Богиня.
И всички тези образи, събрани в един – Розата.
И всички тези образи, събрани в едно – мен.
Не зная какво повече да кажа. Не зная и дали искам да кажа. Розата ми показа как с много малко, може да се изкаже, изчувства и изживее толкова много! Толкова истински! Толкова достатъчно! И че най-ценните осъзнавания се случват в тишина. В едно утро, с една роза и твоето напълно разтваряне и отпускане. В доверие. Благодаря й.
P.S. Не бях сама, разбира се. На снимките ще видите колко много бяхме! Все любими души, с които съм благодарна да пътувам, опознавам и преоткривам себе си и света около мен. Като танц е между нас, в едно пространство на разбиране, подкрепа и приемане. Благодарна съм, че ни е дадено това, и че винаги, когато сме заедно, всяка за себе си случва мъничка брънка от безкрайния процес на себепознаване. Всяка за себе си и всички заедно. За общото. И всяка подадена ръка, всяко “С теб съм!”, вплетени заедно, образува един плащ, като огромно меко одеало, в което, ако паднеш отвисоко, боли много по-малко. Или в което просто полягваш и се сгушваш, ако си твърде уморен. Благодаря и за красивите кадри на Явор. Интересно е човек да се види отстрани, докато е потънал в процеса си.
Имам спомен: как бях там, насред тревите, молещи за дъжд, и между маковете – огнени сърца. Под небето, което изсипа себе си. Когато се отдаде на земята, изцяло. И когато тя го пое, жадно и безмълвно, с цялата себе си. Сочна, дъхава, жива, искряща.
Там бях. А сега и вие вече сте.
И ще останем…
И след като сърцата на маковете изсъхнат. И след като небето си прибере оловните сълзи. И след като тревите замлъкнат.
Ще останем, чрез силата на чувстването. Ще вградим частица от себе си в тази божествено красива картина…
Точно преди седмица потънах за първи път в пустинните пясъци.
Това изречение го сътвори ума.
А сега ще говори душата: Аз съм в пустинята. Днес. Сега. Вчера. Утре. После. Още. Времето е химера. И дори да опитваш да го задържиш в дланта си, то се разпилява на хиляди, хиляди песъчинки, всяка от които съдържа цялата вечност. Всичкото време. А пространството? И него не можеш да уловиш, да го обясниш, да го обхванеш в цялост. И то не съществува само по себе си. То обединява и събира в себе си всичко, навсякъде, тук и там, навътре и навън. И отвъд.
Аз сега съм тук, в пустинята. И не съм си тръгвала никога. Тя живее в мен. Пулсира, топли, разказва и разгръща…мълчаливо, но с такава мощ, която отива само на природата.
Още малко…и ще ви разкажа в цвят за любовта, която никога не умира. И никога не си тръгва. Защото където и да идеш, я носиш в теб.
Не съм от хората, които стигат до зала за спорт. Тъй де, не обичам бройки, покриване на нормативи, изпълняване на задания или следване на определени стъпки…но обожавам да се движа свободно – да плувам, да танцувам, а отскоро и да карам колело. Днес ми се отвори прозорче в края на деня, оставих на паркинг колата и хукнах за колелото, опакована с дебели шал, шапка и ръкавици в чест на варненския вятър.
Имах точно час за среща със себе си. Денят преваляше, когато се гмурнах с очи в безкрайността на морето. Избрах крайбрежната алея, за да дишам соления въздух, да усещам как вятърът току донася пръски от разбиващите се вълни върху лицето ми и просто да се нося след порива си. Без план. Без посока. Е, признавам, много е трудно да примираш от наслада от ширналото се пред теб великолепие и да искаш да запечаташ всеки сантиметър от него с апарата, и едновременно с това да не искаш да спираш да въртиш педалите. Затова предимно улавях миговете със сърце.
Пътят на връщане поведе през Морската градина и влязох тутакси в друга реалност. Колко ли такива места по света съществуват? Да можеш за няколко секунди да се прехвърлиш от море в гора, която, макар и през зимата, да те настани топло в прегръдката си и да ти даде свежест, покой и тишина като никъде другаде…
Не спирах да движа краката, а гледката се менеше пред мен, на моменти море и гора се целуваха, тъй близо бяха едно до друго, а на моменти се отдалечаваха, само за да се притеглят още по-силно в следващия отрязък.
Казват, че ставаш по-красив, когато си щастлив. Няма как да не е така, щом удоволствието от преживянито се изстрелва директно от недрата ти и се отпечатва на лицето ти. Слънцето е попило в луничките, вятърът е проветрил мислите, кръвта е затанцувала в кръг.
Понякога малкото време между две премествания на стрелките на часовника дава криле на цялото друго време. Дава още лекота. Радост. Свобода. И копнеж за още.
Анахид Ангътян 