Category: Сърцето лекува

Всяка жена има дом, вътре в сърцето си. Домът не е място, не е и пространство. Домът е времеубежище. Домът е усещането, че жената е цяла, че е себе си, напълно и изцяло.
Всяка жена има нужда да се завръща у дома. И да го прави толкова често, колкото душа ѝ иска. На някои им стига да е веднъж в годината, ала други…други имат нужда да бъдат у дома си всеки ден, дори и за минута-две. Домът може да е морето, любима песен, може да е гората или пък тишината. Домът е чувството на пълна свобода, разливане, лекота на съществото. Без стягане. Без маски. Без ролите, в които ежедневно влизаме или от които излизаме. Домът е песен, полъха на вятъра или пък съзерцанието на слънчевия лъч, току пронизващ зеленото листо на дървото над нас. Домът може да е време за себе си, далеч от всичко познато.
Дано никоя жена никога не си позволи да изгуби пътя към дома. А ако това все пак се случи, дано не спира да търси пътека обратно….дори да отнеме години!
Домът е осъзнатостта за пълната ни мощ.
И когато жената е там и е почерпила от личната си сила, тя е готова да се върне в света и да я излее, споделяйки се. Жената е у дома си в онзи миг, в който душата ѝ тържествува, пее и се смее. Един ден този миг ще трае вечно, знам, а дотогава…дотогава ви пожелавам повече мигове, в които сте си у дома.

Отварям очи днес и виждам това…скъпа моя приятелка ми изпратила частица от нещо, което преди повече от година бях намислила като идея. Бях ѝ го пратила с думите: “Сподели ми какво мислиш”, а тя, както винаги, бе прегърнала идеята ми с обич и ме бе окуражила да я превърна в реалност. Мои думи и мои фотографии в едно – като календар за всеки ден.

Но не се случи точно така. Проектът не видя бял свят, остана в страната на нереализираните мечти. Не му беше времето ли, не беше достатъчно добър ли, не знам. Само знам, че тази идея, непрескочила бариерата на невидимото и останала само зародиш на нещо, което е било възможно да бъде рожба, случи за мен много. Показа ми, че:

• пътят винаги е по-важен от крайната точка
• и, че е изключително ценно да има с кого да го споделиш
• няма нищо на всяка цена
• е полезно да пуснеш контрола
• винаги е хубаво да пуснеш всички очаквания
• е нужно търпение и доверие, че винаги всичко се случва по най-добрия начин за теб
• дори и застрашен от провал, опитът е опитност, която си заслужава
• и със, и без този твой нов проект, който толкова си искал да сбъднеш, си тук, и си жив, и си ценен, и си достатъчен…и си обичан
• активността като самоцел е абсолютно излишна, защото поддържа фалшивина в теб – можеш всеки ден да твориш, без ограничения – правиш го с всеки твой жест и всяка твоя дума, идващи от същината ти

Да твориш…да твориш е фин процес, извиращ от душата ти, и следва да е лек и плавен като течаща река. Но понякога в реката има камъни, възпрепятстващи водата да тече свободно. И работата ти е първо да обърнеш внимание на тези “пречещи” камъни, взимайки ги един по един в ръце, разучавайки ги и люлеейки ги като свои деца, отдавайки им почит и разбиране, че е имало защо да бъдат точно там, където са били, и премествайки ги с благодарност на новото им място, когато службата им е отслужена. За да се превърнат от препятствие в стълбичка по пътя ти.

Ей такива мисли хвърчат днес в главата ми, в първия ден на август. Какво ще сътворя днес? Нямам никаква идея. Но ще бъде най-доброто, на което съм способна, такава, каквато съм точно в момента. Нито повече, нито по-малко. ❤️

Да имаш специално дете е голяма благословия. Но да имаш специално дете е и огромна отговорност. Да имаш специално дете, разбиващо на пух и прах всички познати постулати, е мисия – за детето, и за теб, избрания негов родител. Да имаш специално дете е най-добрият начин да се научиш да следваш безапелационно душата си и ясно и категорично да разпознаваш знаците ѝ; да се научиш на търпение, извънземно търпение; и да се научиш да виждаш и тълкуваш живота в дълбочина, за която не си знаел преди, че съществува.

Пиша това за всички родители, с които работата ми ежедневно ме среща, и които имат “различно” дете. Онези, които пристъпват прага на кабинета, с очи, пълни с уплаха, умора или безсилие. Онези, борещи се ден след ден със стигмата на обществената норма. Пиша това и за себе си, застанала току на ръба на силите си заради поредно изпитание с моето дете.

Да, изключително трудно е, и да, не е за всеки. Не е за всеки това да трепериш отвътре, знаейки, че разчиташ само на майчиния си усет и вярата, че душата знае най-добре кой е следващият ти ход. Не е за всеки това да си разбрал по трудния начин, че отговорността е винаги твоя и никога на някого или нещо извън теб, бил той и най-изпеченият лекар специалист или най-доброто лекарство. Не е за всеки това да разбереш, че отглеждайки такова дете, вие заедно имате задача непрекъснато да чупите като орехови черупки закостенелите основи на стари разбирания, модели и убеждения, с ясното разбиране, че това може да доведе до изостряне във взаимоотношенията, конфликти и осъждане. Да, дълъг е пътят, докато се появи отвътре новото – ореховата ядка, ядлива и вкусна. Дълъг и трънлив. Но ти нямаш избор, освен да го вървиш. Нямаш избор, защото детето те е избрало и знае, че семето ти е яко и ще изкласиш. И ще спомогнеш да се появи новото, различно светоусещане.

От сърце и душа ви моля, винаги подхождайте с уважение към различността, и дори да не я разбирате, приемайте я. Поглеждайте по-често под повърхността. Там се ражда напълно нов свят. Създават го специалните деца. А нов свят се гради с повече доверие и по-малко страх.

🤍

Когато вдигнем ръка не да погалим, а да разрушим, знаем ли, че на един друг план всъщност рушим себе си?

Вдъхновена. Ядосана. Разплакана. Неуверена. Смееща се. Игрива. Гневна. Чувствена. Закачлива. Съмняваща се. Решителна. Забавна. Мълчалива. Прибрана навътре. Прегръщаща целия свят. Свенлива. Докачлива. Доминантна. Кротка. Отпусната. Доверяваща се. Лутаща се. Бъбрива. Тъгуваща. Танцуваща. Наранена. Наслаждаваща се. Празнуваща. Мечтаеща. Сбъдваща. Силна. Уязвима. Молеща за помощ. Подкрепяща. Пееща приспивни песни. Възпяваща живота.

Всички тези жени съм аз.

Те живеят в мен. Аз живея чрез тях. Всяка една представлява съкровена частица от душата ми. И когато по някаква причина забраня някоя от тях и я заключа в тъмна стая, част от мен умира. Жива съм, само когато протегна ръце и ги приютя всички в обятията си. Цяла съм, когато всяка една е обляна в светлина. Когато всяка една е приета, такава, каквато е, когато е истински почувствана, когато е заела своето специално място, когато е обичана.

Всички тези жени съм аз. И такава съм съвършена.

Ден на първа пролет,

ден на децата със синдром на Даун,

ден на поезията –

толкова слънчеви поводи за празнуване днес!

Обичам поезията, уютно й е на душата ми в нейните сладкодумни обятия. И докато една нощ се прегръщахме, се роди това стихотворение. Дарявам ви го.

И нека с нарастването на светлината навън, расте и тази вътре в нас!

***

В най-дълбокото на очите ти

видях себе си – гола и пряма

и така силно притегли ме образа,

че реших пред света така да застана.

Нейде приемана, нейде отхвърляна

закрачих, безстрашна и боса,

а твоите ръце кълбото търкулнаха,

като нишки сребро заблестяха път и посока.

И дишах, и гръдта ми се пълнеше

с въздух по-наситен, по-жив и по-нов

и талази живот ме изпълваха цяла

и бях течаща вода, бях извор, поток.

Вървях ли, вървях, и дните попивах,

а после прегръщах нощта

над мен звезди в небето бродираха

златната мантия на изгрева заранта.

Преобърнах света и къде ли не бях,

целувах, обичах и тръгвах си пак,

но в ничии очи отново тъй красива

като в твоите тогава аз не се видях.

И тръгнах обратно, нишките следвах,

прииска ми се да съм у дома,

свещ да запаля, да се разотидат сенките,

а аз да измия сърце и снага.

Но погледнах нозете си – чисти и бели,

досущ като месечина една

тогава разбрах, че само душата пътувала е,

за да позная себе си и любовта.

Не съм от хората, които стигат до зала за спорт. Тъй де, не обичам бройки, покриване на нормативи, изпълняване на задания или следване на определени стъпки…но обожавам да се движа свободно – да плувам, да танцувам, а отскоро и да карам колело. Днес ми се отвори прозорче в края на деня, оставих на паркинг колата и хукнах за колелото, опакована с дебели шал, шапка и ръкавици в чест на варненския вятър.

Имах точно час за среща със себе си. Денят преваляше, когато се гмурнах с очи в безкрайността на морето. Избрах крайбрежната алея, за да дишам соления въздух, да усещам как вятърът току донася пръски от разбиващите се вълни върху лицето ми и просто да се нося след порива си. Без план. Без посока. Е, признавам, много е трудно да примираш от наслада от ширналото се пред теб великолепие и да искаш да запечаташ всеки сантиметър от него с апарата, и едновременно с това да не искаш да спираш да въртиш педалите. Затова предимно улавях миговете със сърце.

Пътят на връщане поведе през Морската градина и влязох тутакси в друга реалност. Колко ли такива места по света съществуват? Да можеш за няколко секунди да се прехвърлиш от море в гора, която, макар и през зимата, да те настани топло в прегръдката си и да ти даде свежест, покой и тишина като никъде другаде…

Не спирах да движа краката, а гледката се менеше пред мен, на моменти море и гора се целуваха, тъй близо бяха едно до друго, а на моменти се отдалечаваха, само за да се притеглят още по-силно в следващия отрязък.

Казват, че ставаш по-красив, когато си щастлив. Няма как да не е така, щом удоволствието от преживянито се изстрелва директно от недрата ти и се отпечатва на лицето ти. Слънцето е попило в луничките, вятърът е проветрил мислите, кръвта е затанцувала в кръг.

Понякога малкото време между две премествания на стрелките на часовника дава криле на цялото друго време. Дава още лекота. Радост. Свобода. И копнеж за още.

Има мигове, в които ми се иска да прегърна цялата болка на света. Да я сгуша в обятията си, като в топло одеяло, и в тишината от небето да падат като звезди отговорите на всички въпроси, които тежат на сърцата. Да уверя всеки един, не с думи, а с прегръдка, че всичко ще бъде наред. Че всичко Е наред. И че винаги светло и тъмно се редуват. Но в основата си всичко идва от светлината и нейния безконечен копнеж за цялост. За сливане. И ще е тихо…ще е толкова тихо, че да могат душите да общуват необезпокоявано.
Знам, че не мога да излекувам цялата мъка на света. Знам, че всеки има път и сама душата му го е нарекла, избрала и начертала. И пак сама тя ще поведе човека по него. Меко, фино и нежно, или с голямо разтърсване, което изглежда непреодолимо. Аз не искам да се бъркам в работите на душата. Но все пак ако ти, който четеш това, имаш нужда от безмълвна прегръдка, такава, в която сърцата ни ще се докоснат за миг, два, три и душите ще се чуят, знай, че точно в този момент ръцете ми те прегръщат.

И те чувам.
И те виждам.
И те усещам.
И те разбирам.
И те приемам.
И те обичам.
С цялото ти.
Бъди!