“Вземете си кокиченца!” – протегна към мен ръце една възрастна жена, седяща пред Централна поща. Беше подредила грижливо малки букетчета кокичета, синчец и минзухари и дори свадливите облаци се усмихваха на късчетата пролет.

“Ще се върна малко по-късно.” – казах аз и се шмугнах в сградата. Имам писмо за изпращане. Такова, истинско, от хартия, с пощенски марки на теменужки и обозначени редове за подател и получател върху плика. Ще пътува за Хамбург, където живее tante Helga. Съвсем скоро ще става на 88 години и ѝ изпращам картичка и снимки на децата, да види колко са пораснали. Леля Хелга бе омъжена за братовчед на моята баба, чичо Хампо. Тя – руса и синеока като Снежанка от приказките, той – мургав, с голям нос и прилично космат (да се чете мъжествен) като истински арменец. В годините, в които живеех в Германия, често им гостувах и винаги съм се чувствала като част от тяхното семейство. Останахме много близки и през всички тези години не сме спирали да общуваме. Аналоговият телефон посредничи за обичта ни, но не може да предаде образите. И това е чудесно! Харесва ми така. Чичо Хампо почина миналата година, и сега пианото, на което толкова обичаше да свири, събира само прах, също като огромната му колекция от плочи и дискове. Леля Хелга казва, че върху него подрежда снимките и картичките, които ѝ пращам периодично. Този път ѝ избрах най-жизнерадостната, тази с балоните: дано я усмихне поне мъничко.
На излизане от пощата възрастната жена с очи с цвят на небе е още там.

“Изберете ми три букетчета, моля!” – казвам ѝ благо. Не зная защо точно три, сигурно защото е хубаво число. Тя ми ги увива внимателно в салфетка и ми благодари. Продължих пътя си. По-късно разбрах. Имах още три спирки в този ден и в три чифта очи се огледах. При всяка среща подарих по букетче. Стори ми се, или пък не, че и слънце изпече.

Не съм от хората, които стигат до зала за спорт. Тъй де, не обичам бройки, покриване на нормативи, изпълняване на задания или следване на определени стъпки…но обожавам да се движа свободно – да плувам, да танцувам, а отскоро и да карам колело. Днес ми се отвори прозорче в края на деня, оставих на паркинг колата и хукнах за колелото, опакована с дебели шал, шапка и ръкавици в чест на варненския вятър.

Имах точно час за среща със себе си. Денят преваляше, когато се гмурнах с очи в безкрайността на морето. Избрах крайбрежната алея, за да дишам соления въздух, да усещам как вятърът току донася пръски от разбиващите се вълни върху лицето ми и просто да се нося след порива си. Без план. Без посока. Е, признавам, много е трудно да примираш от наслада от ширналото се пред теб великолепие и да искаш да запечаташ всеки сантиметър от него с апарата, и едновременно с това да не искаш да спираш да въртиш педалите. Затова предимно улавях миговете със сърце.

Пътят на връщане поведе през Морската градина и влязох тутакси в друга реалност. Колко ли такива места по света съществуват? Да можеш за няколко секунди да се прехвърлиш от море в гора, която, макар и през зимата, да те настани топло в прегръдката си и да ти даде свежест, покой и тишина като никъде другаде…

Не спирах да движа краката, а гледката се менеше пред мен, на моменти море и гора се целуваха, тъй близо бяха едно до друго, а на моменти се отдалечаваха, само за да се притеглят още по-силно в следващия отрязък.

Казват, че ставаш по-красив, когато си щастлив. Няма как да не е така, щом удоволствието от преживянито се изстрелва директно от недрата ти и се отпечатва на лицето ти. Слънцето е попило в луничките, вятърът е проветрил мислите, кръвта е затанцувала в кръг.

Понякога малкото време между две премествания на стрелките на часовника дава криле на цялото друго време. Дава още лекота. Радост. Свобода. И копнеж за още.

2021 си отива красиво и по вода…
А ако все още виждаме отражения тук и там, може би е време да спрем да им даваме власт….И ще се измени изображението. И ще започнем новото ниво на чисто.

Някой някога живял е тук. Някой някого изпращал е всяко утро, застанал на прага, облегнат на бялата рамка…Махвал е с ръка и е пожелавал да е хубав денят му. Някой някога изпратил е този някого за последен път. А всеки следващ ден стоял е на прозорчето и е придърпвал пердето от посивяла дантела с надежда, че ще види този някого отново. Ще го види да се връща с букет цветя, или пък с дъжд в очите, но те ще гледат отново към прага на дома, а не към нищото. Някой някога мечтал е да дойде денят, когато ще има някой, който да разтреби дворчето от всички натрупани в годините вехтории. Да изчисти миналото, за да дойде бъдещето. Някой, който да вдъхне живот на живота в тази къща. Някога, а именно днес, застанах отпред да се полюбувам как белият храст танцува със вятъра. И вдъхнах живот на тази история. Искам да кажа на онзи, който се крие зад пердето, че всеки ден е онзи някой ден, в който да започне отначало. И че някой някъде ще види това…и ще се усмихне.

Любовта ми към фотографията е пълнокръвна част от мен, откакто се помня, също както и писането. Изкуството е скъпоценен дар и вярвам, че всеки го носи в сърцето си. Има моменти, в които то разцъфва като цвете и поривът да го изразиш и споделиш става по-силен от всичко. Затова днес искам да ви отведа в Истанбул. Така почувствах града на контрастите преди девет години, по време на една фото-екскурзия. Написах текст към снимките и го споделих във Facebook. Тогава много мои сънародници ме посочиха остро с пръст, а един от тях дори ми каза, че ако покойният ми дядо Вартан прочете какво съм написала, би се срамувал от мен. Днес вярвам в написаното все така силно и знам, че дядо ми е толкова широка душа, че се гордее с мен и се усмихва отнякъде горе. Беше фотограф, междувпрочем.
“Искам да Ви разкажа в снимки за едно мое скорошно пътуване до Истанбул. Милионният град, намиращ се в държава, към която арменците питаем само негативни чувства…и с чиито народ свързваме толкова болкa. Точно сега, точно в навечерието на годишнината от Геноцида над Арменския народ, аз искам да споделя този албум с Вас…Искам да го споделя, така както го видях с очите си, така както го почувствах в сърцето си – огромен, шумен, пулсиращ град на контрастите. Kолоритен град, дом на милиони хора – хора трудещи се, обичащи, пеещи и танцуващи…като мен, като теб, като всички нас! В главата ми подскачаха хиляди въпроси. Наистина ли си мислим, че дълбоко таената в нас омраза ще отвори вратите към едно по-светло бъдеще? Наистина ли смятаме, че за да бъдат овъзмездени нашите предци, ние трябва да свиваме юмрук и да разпръскваме гняв всеки път, когато се произнесе името „Турция”? Наистина ли трябва да продължаваме да оставаме слепи за красотата, която ни заобикаля, сковани от нашите дългогодишни, незараснали рани? Тръгнах от Истанбул с купища снимки, събрали емоцията и енергията на този град…Тръгнах си…и един вътрешен глас ми каза: „Някой ден и над тази страна ще съмне!””