Chicory/Цикория

Да обичаш без условия.

Н И К А К В И условия.

Възможно ли е изобщо това, или е някаква утопия?

Можем ли да го постигнем, докато стъпваме по земята и живеем в материята?

Ако сме търсещи хора, всеки ден копнеем такава любов да изпълни цялото ни. Всеки ден учим за тази любов, четем книги, ходим по семинари и обучения, стараем се да я почувстваме, падаме, ставаме, възвисяваме се и потъваме. Ядем шамари, раздираме се от болка, проливаме сълзи, а после следва осъзнаване, трансформация след трансформация, която ни доближава още една крачка до онова усещане за сливане и приемане, от което душата ни е изтъкана.

Да обичаш с отворено сърце.

Да обичаш без страх, без защитни стени, без граници.

Да поливаш всеки с любов, независимо от държанието му, без да съдиш и без притеснение, че ще бъдеш наранен, неразбран или отхвърлен.

Да даряваш всекиму любов, без значение дали ще откликне със същото.

Да обичаш светлото в човека, и в себе си, толкова много, че да изсветляваш с любовта си сенките и тъмнината, които неизбежно имат проявление.

Да обичаш, всеки миг, и това да е също толкова естествено като да дишаш.

Любовта да е въздухът и храната, без които не можеш да съществуваш.

В края на всеки ден се питам:

Мога ли го това? Изцяло и напълно?

Е, признавам си, все още не го мога. Уча се. Или по-точно казано, спомням си какво е. Защото всички се раждаме с това знание. Идваме на света чисти и истински, носещи огромен заряд от безусловна, непринудена любов, готови да я предадем нататък. Но постепенно разбираме, че тук, на тази земя, е много трудно да обичаш и да те обичат без условия. Такава е играта, която душите ни доброволно са решили да играят, и тя започва от съвсем рано. Разбираме за условната любов например, докато вървим по улицата като невръстни дечица, стиснали ръката на мама, и, следвайки импулс отвътре, се затичваме да прегърнем всеки човек, вървящ срещу нас. Тогава мама ни поглежда сериозно и казва: „Не можеш да правиш така. Не е учтиво, а и, ние не познаваме този човек. Не знаем какъв е!”.

И ние се вслушваме в нейните думи, та нали тя първа ни чете от книгата на любовта. И научаваме, че даряването на любов трябва да се заслужи. А после растем и условията „Ще те обичам, ако…” се множат. Без значение дали са изказани или премълчани. И не можем да й се сърдим. На мама. Тя го е чула от нейната майка, а тя от нейната майка…и така назад, назад, толкова далеч назад в рода, колкото не можем да броим. После се появяват условията и на татко, и на сестрите и братята ни, и на учителите, и на приятелите, и на партньорите. И така порасваме правилни според чуждите критерии, само и само да бъдем достойни за любов. И постепенно заглушаваме онзи глас отвътре, упорито повтарящ ни, че заслужаваме любов само, защото съществуваме. И че само, когато обича, душата се разширява.

И съвсем естествено се приучаваме и ние да даваме условна любов. Усвояваме тънкото изкуство на манипулацията, замаскирано като обич, само и само да ни е гарантирана малко топлинка, малко приемане, малко любов. Истината е, че понякога тази маска е много трудно уловима, и толкова много прилича на любов, че умът може да повярва, че наистина получаваме това. Особено, когато манипулацията е подплатена с добри намерения, от любов, както се казва, за наше добро, както се вярва. Но с времето всяка фалшивина си пробива път навън, неумолимо търсеща проявление. Само и единствено за истинското благо на всички замесени в тази игра на любов.

Доктор Бах е открил цветето, което не само връща вярата, че безусловната любов е възможна в земни условия, а и дава безценна подкрепа в посока да се изправят всички изкривени представи за нея. Това е нейно величество Цикория и всъщност е толкова широко разпространена, като че ли знае колко въпиюща нужда има от нейното ефирно присъствие. Цикория също цъфти дълго, дълго, от ранно лято, та чак до прага на зимата. Появява се по поляни, в гори и планини, но много често и в градска среда – вирее край шосета, блокове и по дворове – устоява на всякакви условия, непоколебимо решена да изпълни мисията си. И в същото време е толкова крехка: докоснеш ли само цвета с ръка, той се свива и угасва. Послания, толкова мъдри послания ни носи езикът на цветята!

Твърде много „ще те обичам, ако…” съм събрала в себе си. Толкова много, че всеки момент ще се пръсна. Затова тихичко открехвам вратата на сърцето си и давам пространство на всяко едно „ако” да напусне. Не бързам. Нека си тръгне, когато му е време. Цикория е с мен и помага – съзерцавам я, пия я като есенция, снимам я, сплитам я във венец, сънувам я, рисувам я, говорим си, целим се една друга. Вървя по пътя, следвам знаците и в този безмерно ценен процес сбирам опитност досущ като букет цветя. Пътят е труден и трънлив, и много често боли, но само до момента, в който избера да науча урока, вместо да страдам.

И някога, някакси, някъде, всички условия ще литнат като птички от кафез и ще бъдат свободни. Ще изсветлеят сенките и сърцето ми ще е свободно да обича и да влива тази любов в света така, както душата ми, слизайки в това тяло, силно е пожелала.