Gorse/Прещип

„Не мога повече, не издържам!”, казвам си наум и стискам цялото си същество с последни сили, но избухвам в сълзи и те издават, че съм на прага на отчаянието. Точно в този момент не виждам никакъв изход. Въпреки всички грижи, цялата подкрепа от любими хора, и цялата отдаденост и любов, с която обливам детето си, то продължава да боледува непрекъснато. Иска ми се вече да го видя здраво и жизнено за повече от ден-два. Иска ми се да сляза от тази безумна въртележка от безсънни нощи, тревога и нескончаеми опити да го вдигна трайно на крака. Бавно, но сигурно в мен се настанява пълното обезверяване, пресушава сълзите ми и ми оставя единствено едно горчиво усещане за безизходица. В края на всеки изминал ден имам чувството, че съм достигнала предела си, че всичко това е непосилно за мен и, че ще се предам – точно тук и сега! Но на следващото утро стискам зъби и продължавам напред. Не само, защото нямам избор, а и защото някъде дълбоко, дълбоко в мен улавям с вътрешното си зрение мъждукаща светлинка. И тръгвам сляпо след нея, отвъд силите и възможностите си.

Мигът преди да се откажем съдържа цялата ни вяра, цялата ни воля, крехкостта на надеждата ни. Мигът преди да се разпаднем на парчета е най-ценният миг, с който разполагаме. Мислим си, че не можем повече, но не спираме да вървим. Дори да съществува миг в мига, в който не вярваме в нищо и усещаме, че цялото ни същество се разпада; дори да не виждаме светлината и да не чувстваме силата, която да ни тласне напред, продължаваме напред. Още малко. Още един миг, още един дъх, още една крачка. И да, удряме се сякаш в някакъв стъклен таван, но си даваме още един шанс. И в този последен шанс се крие ключът за изход от привидно безнадеждната ситуация. Всеки последен шанс съдържа потенциала на първото стъпало към нещо изначално ново, нашето ново, трансформирано аз, в което ще се превърнем, прекрачвайки границите, поставени от ума или обстоятелствата.

Това прави есенцията от Gorse, наричан още Прещип. Идва на помощ именно за такива моменти на пълно отчаяние. Прещип връща надеждата и се превръща в сигурния стълб, за който здраво да се хванем, за да не пропаднем – тялом или духом. Той усилва вътрешното ни зрение още повече, усилва и гласчето на вътрешната ни мъдрост, за да чуем ясно: “Можеш!”, буквално миг преди да захвърлим всичко и да спрем да се борим, да спрем да се надяваме, да спрем да желаем да запазим искрата живец жива.

Прещип е там за майката, чието дете боледува постоянно и тя вече не вярва, че някога ще го види здраво и жизнено за повече от няколко дни.

Прещип е там за спортиста, останал без сили на крачка от финалната линия, който не вярва, че ще може да издържи да я достигне.

Прещип е там за мъжа, останал без работа, ходещ на интервю след интервю и изгубил всяка надежда, че ще открие своето място под слънцето.

Прещип е там също и за хората, страдащи от хронични болежки, посещаващи всякакви лекари, които обаче не успяват да ги облекчат.

Прещип е там за всички, потънали в безверие, че нещо по-добро се крие зад ъгъла.

Прещип – сипещият слънчево-жълт разкош храст връща слънцето в сърцевината ни. Възвръща и надеждата, и волята да продължим напред – мъничко още, стъпчица поне. И така постепенно, неусетно почти, стъпчиците стават две, после три, после четири…докато промяната отвътре намери своето проявление и навън. Или докато вярата в утрешната дъга изрисува слънцето на нашата улица днес.