Honeysuckle/Орлов нокът

В последната седмица събирам в кашони единадесет години живот в дома, в който свих гнездо с любовта, в който посрещнах и двете си деца, в който виждах как раста като жена, в който разбирах постепенно какво означава да насищаш пространството с твоята енергия и тя да се усеща и да е в подкрепа на семейството ти, дори когато физически отсъстваш.

Докато сортирам и прибирам покъщнина, вещи и спомени, сортирам също и толкова много усещания…

Времето е илюзия, казват. Каквото е останало в миналото, вече не съществува, казват. Имаме само днешния ден, казват. Но какво правиш с внезапната тъга, избуяла в гръдния ти кош и напираща да се излее от очите ти? Какво, ако онова, което оставяш назад, в сърцето ти се усеща по-ценно от днес или от това, което предстои? Какво ако искаш да се върнеш пак там, преди, където си бил/а по-щастлив/а и по-безгрижен/на? Какво, ако искаш да се върнеш още по-назад, да си отново малко дете и да си в прегръдките на баба, която е жива, или пък на поляната край село, където си се надбягвал/а със слънцето и вятъра и единствената ти задача е била да се върнеш преди залез? Или пък да си още там, на онази работа, носеща ти удовлетворение като никоя друга? Или пък да си още студент/ка, да разпиляваш безразсърдно времето с приятели и в наслада, и да си още приятел/ка с онова момче/момиче от университета, защото времето ви заедно ужасно ти липсва? Да, така прави с нас носталгията…втурва се в нас уж безпричинно и ни завладява.

И колкото повече растем и колкото повече пълни обороти завъртаме около Слънцето, толкова по-далечни ни се струват островчетата на безгрижие, щастие или спокойствие, където сме се чувствали добре. Затова нашето съзнание (а много по-често нашето несъзнавано) пуска една невидима нишка, досущ като паяче, и я прокарва чаааак до тези островчета от нашето минало, които могат да бъдат конкретно преживяване, етапи от живота или начина ни на живот преди като цяло. Носталгията е нашият мост между преди и сега, а невидимата нишка – нашето времеубежище. И дори тя да е просто мисловна, по нея тече енергия. Всеки миг, ежедневно, независимо с какво е зает в момента умът ни. И така една част от нашата енергия неизменно тече в обратна посока, за да захранва спомена, а той на свой ред да захранва нас.

И тогава настъпва неравновесие, което понякога е наистина трудно уловимо. Но как да е иначе? Няма как да запазиш баланс, ако живееш с единия крак в днес, докато другият е стъпал във вчера. Твоята стабилност произтича от събирането на целия ти енергиен потенциал в едно. Твоята сила е в твоята цялост. А не можеш да си цял, ако не присъстваш изцяло в настоящия момент. Човекът, потопен в носталгия, е в безтегловност, ако е там. И е не-щастлив, ако е тук. Тогава, къде е ключът?

Доктор Бах го е открил в цветовете на благоуханния орлов нокът, растящ в жълто и оранжево, в розово и бяло. Там той е уловил енергията на непреодолимия копнеж по миналото.

Миналото. Да, лесно се живее там: когато обърнеш поглед назад, всички трудности и тревоги са изтрити с гумичка, останала е единствено сладостта. Болезнените спомени са избледнели от снимката, отпечатък на отминалото време, сякаш е била проявена на некачествена хартия. Свежи и ярки са цветовете само на щастливите моменти. Но те не са цялата картина. Те са само онази част, която още и още искаме да изживяваме. И тук думичката илюзия се прокрадва все по-осезаемо и ни напомня, че имаме път да извървим към осъзнаване.

Ако ни е трудно да се справим сами, Орлов нокът нежно помага. Неговата енергия срязва невидимата нишка, за да спре изтичането на нашата енергия в обратна посока и незабележимо променя ракурса ни на възприятие. Кара ни да обърнем очи и сърце напред, към сегашния момент, и да го видим и усетим…с нови очи и сърце. Разделяме се, но не с носталгията, с илюзиите си се разделяме. И през новите си очи и сърце виждаме и възприемаме случващото се около нас и в нас по единствено възможния начин – реалния. Работим с приемането, работим с отпускането и доверието, работим с пускането..на време, хора, вещи, спомени, етапи… Работим в името на това да се доближим още една стъпка по-близо до автентичността ни. А тя не се бои от промени. Та нали тя чудесно знае, че те са фундаментът, върху който творим живота?!