Mustard/Горчица

Понякога съм тиха и бездумна. Думите са си тръгнали от мен. Излетели са като птици през отвореното ми сърце. Все едно вратичка на кафез се е открехнала и те са хвръкнали надалеч, а с тях са си отишли и усещанията ми…

И след тях е празно и нямо. Мълчи ми се. Със затворени очи. Светът ми тежи. Затиснал ме е с неспирните си очаквания, стремежи, блянове и надежди. И някаква мъка е надвиснала отгоре ми. Дошла е изневиделица. Откъде ли е? Моя ли е изобщо, не е ли? Лутам се в мислите си и нямам отговори, само знам, че ме боли от тази тежест, непосилна е за мен.

Аз ли държа четката, която обезцветява картините, които сама рисува? Сякаш да. И най-пъстрите багри посивяват, като попарени от бездънна тъга. И най-светлият ден помътнява, защото го гледам с невиждащи очи. Обърнати навътре, зениците и там виждат черно. Тъмно, непрогледно, безрадостно. Няма причина за мъката ми. Или по-точно, няма обективна за ума причина за мъката ми. Но тя е там – жива, лепкава, всепоглъщаща. И аз кротко й се отдавам. Имам право на това. Всеки ден се уча, че имам право на всичко. На всяко чувство, на всяко действие, на всяко бездействие, на всяка сълза и на всяка стъпка встрани от пътя. Дори и тя е част от пътя ми. Всичко, което идва при мен, извира от мен, води към мен, Е.

В това състояние мога да остана дълго. Да откъсвам лист след лист от календара и животът да тече край мен, но не и в мен. Мога да издигна въображаемите си, плътни стени и да ме обгърне докрай тъмния облак. Мога да стоя и да чакам меланхолията да си отиде сама, с добро, изведнъж, така както е дошла. Мога…

А мога да се почерпя и с Mustard – цветето на ведростта.

Мustard, или Див синап, улавя с фините си пръсти крайчето на сгъстения от мъка облак и го повдига нагоре. Тихо, нежно, с толкова обич за теб. Маха тежестта и усещането да дишаш с отворен гръден кош се връща. Въздухът се връща в теб, идват си и лекотата и радостта. И те са също толкова безпричинни, като тъгата, но не сивеят, а светят в ярки, неописуемо живи краски.

Mustard прогонва стелещата се в теб гъста и мъчна мъгла, не позволяваща ти да дишаш в цвят. Нужен е, когато твърде дълго душата ти е била разпиляна на хиляди миниатюрни частици и е безкрайно уморена от преразхода на енергия да те запази все пак цял.

Има фини души, които често изпадат в такава дълбока меланхолия – тя просто е част от тяхната енергийна структура. Необяснимата тъга ги тегли, примамва ги и ги загръща със своето привидно топло одеало и ги скрива от света; скрива ги от самите тях дори. Може да е за кратко, но може и да е за много дълго – и това ги лишава от цялата красота на живота. Затова за тях е изключително ценно да знаят, че могат да имат подкрепата на Mustard. Иначе биха пропуснали толкова много от потока на живия живот – онзи, който ликува във всяка клетка; онзи, който се радва, лек като перце; онзи, който изпълва въздушните птичи криле.