Сладък кестен е есенция, за която се пише мъчно. Тя е свързана със състоянието на безгранично вътрешно опустошение. За моментите, в които се чувстваш напълно изгубен и обезверен. Тогава, когато е настанал непрогледен мрак и от никъде не проблясва лъч светлинка, за който да се хванеш и издърпаш към лекото. Тогава, когато се чувстваш толкова сам/а, че дори и да имаш подкрепа отвън, тя не може да събере разрушеното ти вътре, а на теб не ти е по силите да се свържеш с хората и думите им, наричащи добро. Сякаш са ти чужди, техният свят е паралелен на твоя и нямате никакви допирни точки. Опустошението може да има много лица. Може да е свързано с непрежалима загуба, с тежко боледуване, твое или на близък, с любовно разочарование, с фалит и с какви ли още не житейски ситуации. Всички те – част от живота. Всички те, причиняващи ни голямо страдание на повъхността, но даващи мощен тласък на важни трансформативни процеси да се задействат на един друг план. На онзи невидим план, който, искаме или не, все по-категорично заявява своето значение за всичко, което ни се сътворява в живота. Онзи план, в който повелява душата, а не личността.
Знаете, че винаги пиша за цветята на доктор Бах през моите преживявания и във времето ми се е случвало да си мисля, че ще ми е трудно да опиша сладък кестен. Е, днес стоя пред вас и изливам усещанията си именно през него, защото от известно време ми е много нужен. Нужен ми е да премина през поредното голямо изпитание с детето ми. Явно е, че при мен уроците и опитностите почти винаги са обвързани с моите деца.
Срещала съм Сладък кестен в планината Беласица, опасала най-южните точки на страната ни. Енергията, която се усеща, е мощна, плътна и завладяваща те. И това е съвсем резонно, защото Сладък кестен е в подкрепа на миговете, в които толкова много боли, че чак въздухът тежи. В които всичко е толкова черно, че чак птиците спират да пеят и слънцето забравя да свети, прободени от безизходицата, в която те намират. Сладък кестен е за тъмната нощ на душата.
Стоя и гледам пред себе си – път няма. Поглеждам в себе си – път няма. „Отпусни се и се довери”, казвам си, ала стягането е толкова силно, че започвам да си мисля, че е възможно да загубя разсъдъка си. Път няма. Глухо е, тъмно е, изскубващо всяка искрица живот от теб е. Посягам към есенцията. Веднъж, два пъти, три пъти. Път все така няма.
Но едно усещане за преобръщане започва да набира скорост, едва забележимо,но някак безпрекословно. Сякаш съм на ръба на огромна скала, и е достигнат предела. И има два варианта – да падна в бездната или да превъзмогна невъзможното и да полетя високо. И тогава, точно тогава, се предавам напълно и влизам в безпътицата. Влизам в болката. Стоя там. Притихвам. Наблюдавам. Дишам в болката. Дишам с нея. Дишам от нея. Дишам през нея. Сладък кестен помага. Бавно, търпеливо вдишване. Получаване. После издишване. Даване. Кръговрат. Баланс. И ето, минавам отвъд. Там ме чака моята лодка на спасението. Сама ли съм? Не, двама сме. Аз и моята болка. А дали не сме аз и силата ми да я видя по нов начин? Да я разбера. Да й благодаря. Да я освободя. Сладък кестен е там и не пуска ръката ми, докато не дойде преобръщането отвътре. А то, от своя страна, открехва лекичко вратичка на светлината, тя влиза плахо и носи на раменете си едно крехко ново утре. Трансформацията е случена. Не веднага, понякога може да отнеме цяла безкрайност, но Сладък кестен е търпелив и присъства там, винаги и по всяко време. Всеки миг. Всеки час. Докато надеждата не събере всички твои частици обратно заедно и не разбереш, че път винаги има. Във всяка една искрица живот.
Анахид Ангътян 