Събудих се край морето, а заспивам в прегръдката на планината. Еееех, по каква дивна и древна земя стъпваме, в каква съкровищница живеем и колко сме богати само, по онзи, неоценим, неизмерим начин! Думите не стигат, но тя е там…чистата благодарност към душицата ми, че е избрала да се въплъти тук – точно тук и никъде другаде. Богати сме, хора, богати на небе, богати на море, богати на върхари и зелени дъбрави! Богати на безкраи! А познаеш ли тази шир веднъж, носиш я и се преражда с теб…завинаги. ❤️
Днес рано сутринта край морето ни посрещна експлозия от огнени багри…
Беше неописуемо красиво, небето направо изгаряше от страст. Усетих го като да е влюбено в Слънцето и да се вълнува да го види, да го прегърне и да му отдаде цялата си необятна шир да свети и да излъчва любов.
Само няколко минути по-късно обаче, миг преди да изгрее любимата му, то прибра в себе си всички цветове. И замлъкна. И стана тихо, меко, пастелно и леко носталгично. Пред мен изникна образа на художник, чезнещ по музата, внезапно напуснала го. Сякаш бе взел назаем небосвода, наместо платно, и рисуваше картина на самотата си. Изключително пестелив в светлосенките, предпазливо посягащ към силните тонове, мацващ ги само колкото да провери как биха преподредили света му. И същевременно толкова дълбок и копреещ за преобръщане изотвътре устрем. Пленена бях! Самотата му бе толкова възхитителна!
И небето бе възхитително. Напълно освободено от нуждата да отговори на очакванията ни. Освободено от нуждата да ни допусне до дълбините си. Освободено от нуждата да ни покаже любимото Слънце. Пусна плътните си, млечно сини завеси и двамата останаха насаме. Да си разказват истории за Любовта.
Анахид Ангътян 