Tag: дарба

Отварям очи днес и виждам това…скъпа моя приятелка ми изпратила частица от нещо, което преди повече от година бях намислила като идея. Бях ѝ го пратила с думите: “Сподели ми какво мислиш”, а тя, както винаги, бе прегърнала идеята ми с обич и ме бе окуражила да я превърна в реалност. Мои думи и мои фотографии в едно – като календар за всеки ден.

Но не се случи точно така. Проектът не видя бял свят, остана в страната на нереализираните мечти. Не му беше времето ли, не беше достатъчно добър ли, не знам. Само знам, че тази идея, непрескочила бариерата на невидимото и останала само зародиш на нещо, което е било възможно да бъде рожба, случи за мен много. Показа ми, че:

• пътят винаги е по-важен от крайната точка
• и, че е изключително ценно да има с кого да го споделиш
• няма нищо на всяка цена
• е полезно да пуснеш контрола
• винаги е хубаво да пуснеш всички очаквания
• е нужно търпение и доверие, че винаги всичко се случва по най-добрия начин за теб
• дори и застрашен от провал, опитът е опитност, която си заслужава
• и със, и без този твой нов проект, който толкова си искал да сбъднеш, си тук, и си жив, и си ценен, и си достатъчен…и си обичан
• активността като самоцел е абсолютно излишна, защото поддържа фалшивина в теб – можеш всеки ден да твориш, без ограничения – правиш го с всеки твой жест и всяка твоя дума, идващи от същината ти

Да твориш…да твориш е фин процес, извиращ от душата ти, и следва да е лек и плавен като течаща река. Но понякога в реката има камъни, възпрепятстващи водата да тече свободно. И работата ти е първо да обърнеш внимание на тези “пречещи” камъни, взимайки ги един по един в ръце, разучавайки ги и люлеейки ги като свои деца, отдавайки им почит и разбиране, че е имало защо да бъдат точно там, където са били, и премествайки ги с благодарност на новото им място, когато службата им е отслужена. За да се превърнат от препятствие в стълбичка по пътя ти.

Ей такива мисли хвърчат днес в главата ми, в първия ден на август. Какво ще сътворя днес? Нямам никаква идея. Но ще бъде най-доброто, на което съм способна, такава, каквато съм точно в момента. Нито повече, нито по-малко. ❤️

Да имаш специално дете е голяма благословия. Но да имаш специално дете е и огромна отговорност. Да имаш специално дете, разбиващо на пух и прах всички познати постулати, е мисия – за детето, и за теб, избрания негов родител. Да имаш специално дете е най-добрият начин да се научиш да следваш безапелационно душата си и ясно и категорично да разпознаваш знаците ѝ; да се научиш на търпение, извънземно търпение; и да се научиш да виждаш и тълкуваш живота в дълбочина, за която не си знаел преди, че съществува.

Пиша това за всички родители, с които работата ми ежедневно ме среща, и които имат “различно” дете. Онези, които пристъпват прага на кабинета, с очи, пълни с уплаха, умора или безсилие. Онези, борещи се ден след ден със стигмата на обществената норма. Пиша това и за себе си, застанала току на ръба на силите си заради поредно изпитание с моето дете.

Да, изключително трудно е, и да, не е за всеки. Не е за всеки това да трепериш отвътре, знаейки, че разчиташ само на майчиния си усет и вярата, че душата знае най-добре кой е следващият ти ход. Не е за всеки това да си разбрал по трудния начин, че отговорността е винаги твоя и никога на някого или нещо извън теб, бил той и най-изпеченият лекар специалист или най-доброто лекарство. Не е за всеки това да разбереш, че отглеждайки такова дете, вие заедно имате задача непрекъснато да чупите като орехови черупки закостенелите основи на стари разбирания, модели и убеждения, с ясното разбиране, че това може да доведе до изостряне във взаимоотношенията, конфликти и осъждане. Да, дълъг е пътят, докато се появи отвътре новото – ореховата ядка, ядлива и вкусна. Дълъг и трънлив. Но ти нямаш избор, освен да го вървиш. Нямаш избор, защото детето те е избрало и знае, че семето ти е яко и ще изкласиш. И ще спомогнеш да се появи новото, различно светоусещане.

От сърце и душа ви моля, винаги подхождайте с уважение към различността, и дори да не я разбирате, приемайте я. Поглеждайте по-често под повърхността. Там се ражда напълно нов свят. Създават го специалните деца. А нов свят се гради с повече доверие и по-малко страх.

🤍

“Как имаш толкова търпение да работиш с деца? Не е ли изтощително?”
Ах, този въпрос! Винаги предизвиква усмивка и очите ми грейват, докато отговарям.
Светът на децата е необятен извор на вдъхновение. Да те допуснат в него е привилегия, огромно удоволствие и голяма отговорност. И за да те приемат, има няколко простички условия: да ги гледаш в очите, да бъдеш искрен с тях и винаги да говориш истината. Каквото и да струва това!
Никога не съм си представяла, че ще работя с деца. Но вече не мога да си представя да правя друго дори и за ден! И не мога да нарека това работа. Аз просто споделям своя свят с тях, те на свой ред споделят своя с мен. И през това свързване се случва обменът, толкова ценен, смислен и обогатяващ, че думата изтощение звучи съвсем чужда! ❤️

Прииска ми се да изтегля за всички нас една карта, за да видим какво предвещават цветята на Доктор Бах за настъпващата година и от подкрепата на коя есенция ще имаме цялостно нужда. Знаете, ръката не тегли случайно, особено когато има осъзнато намерение. И тук сега за нас се оформи среща с Aspen (Трепетлика). Тази есенция свързваме обикновено с онези страхове, които носят със себе си неизвестност и неяснота – страхът ни е породен от нещо, което не разбираме и може да ни смрази или да ни накара да треперим като лист. Водещ тук е страхът от връзката ни с Висшите, ефирни светове. Тук е страхът ни от засилващата се наша сетивност, от дарбата ни да виждаме под повърхността на живота и да разчитаме знаците и посланията по пътя. Всеки човек носи в себе си тази дарба, всеки може да чува душата си, и за мен е красиво да наблюдавам и да оставям мъничка следа в процеса на пробуждане на всеки един. Който, когато е готов. И колкото е за негово добро. За мен отвътре има яснота, че Aspen идва днес при нас с послание, че повече няма нужда да се страхуваме от дарбата си да виждаме невидимото и да чуваме неизказаното; че сме готови повече от всякога да я прегърнем с благодарност; че сетивата ни се разгръщат и са в готовност да разчитат процесите, които текат в дълбочина. Защо ни е нужно? За да бъдем в синхрон с изначално начертания за нас път на душата. За да живеем пълноценно, и смислено, а също и щастливо. За да се свързваме с другите истински. И за да служим на себе си и на тях – за най-висше благо. И нека реченото бъде сторено!