Има мигове, в които ми се иска да прегърна цялата болка на света. Да я сгуша в обятията си, като в топло одеяло, и в тишината от небето да падат като звезди отговорите на всички въпроси, които тежат на сърцата. Да уверя всеки един, не с думи, а с прегръдка, че всичко ще бъде наред. Че всичко Е наред. И че винаги светло и тъмно се редуват. Но в основата си всичко идва от светлината и нейния безконечен копнеж за цялост. За сливане. И ще е тихо…ще е толкова тихо, че да могат душите да общуват необезпокоявано.
Знам, че не мога да излекувам цялата мъка на света. Знам, че всеки има път и сама душата му го е нарекла, избрала и начертала. И пак сама тя ще поведе човека по него. Меко, фино и нежно, или с голямо разтърсване, което изглежда непреодолимо. Аз не искам да се бъркам в работите на душата. Но все пак ако ти, който четеш това, имаш нужда от безмълвна прегръдка, такава, в която сърцата ни ще се докоснат за миг, два, три и душите ще се чуят, знай, че точно в този момент ръцете ми те прегръщат.
И те чувам.
И те виждам.
И те усещам.
И те разбирам.
И те приемам.
И те обичам.
С цялото ти.
Бъди!
Анахид Ангътян 