Tag: душа

Всяка жена има дом, вътре в сърцето си. Домът не е място, не е и пространство. Домът е времеубежище. Домът е усещането, че жената е цяла, че е себе си, напълно и изцяло.
Всяка жена има нужда да се завръща у дома. И да го прави толкова често, колкото душа ѝ иска. На някои им стига да е веднъж в годината, ала други…други имат нужда да бъдат у дома си всеки ден, дори и за минута-две. Домът може да е морето, любима песен, може да е гората или пък тишината. Домът е чувството на пълна свобода, разливане, лекота на съществото. Без стягане. Без маски. Без ролите, в които ежедневно влизаме или от които излизаме. Домът е песен, полъха на вятъра или пък съзерцанието на слънчевия лъч, току пронизващ зеленото листо на дървото над нас. Домът може да е време за себе си, далеч от всичко познато.
Дано никоя жена никога не си позволи да изгуби пътя към дома. А ако това все пак се случи, дано не спира да търси пътека обратно….дори да отнеме години!
Домът е осъзнатостта за пълната ни мощ.
И когато жената е там и е почерпила от личната си сила, тя е готова да се върне в света и да я излее, споделяйки се. Жената е у дома си в онзи миг, в който душата ѝ тържествува, пее и се смее. Един ден този миг ще трае вечно, знам, а дотогава…дотогава ви пожелавам повече мигове, в които сте си у дома.

Вчера.

Сутринта започва с тежест в гърдите и тревога около детето. Поплаквам си, после стисвам зъби и продължавам в деня си с цялото отпускане и доверие, на което съм способна в този момент. Чувствам присъствието на душата си все по-осезаемо и знам, че щом сме двама, страшно няма.

Това е илюзия, разбира се, защото не сме две, а е само тя и в нея има толкова сила и мощ да ме преведе през всичко, че се чувствам в най-сигурните ръце. Като стълб, плътен и категоричен, който ме държи изправена отвътре навън. И все пак животът ни в материалния план изисква някак това разграничение, то е нужно най-вече на ума, та да не губи съвсем разсъдъка си.

Докато няколко неща се завъртат в пространството едновременно и предизвикват вниманието ми, както обикновено, си водя разговор с душата, като със стара приятелка: “Ех, душа моя, какво е това сега?! Какво идва да ми каже? Дай ми съвет, как да подходя? Прати ми знак, моля те…” И също: “Нали ти ме вкара в това!? Хайде тогава, помагай и ме измъкни!”

Говоря си, следя пътя, защото шофирам и си търся скритите послания. И изведнъж пред мен блесват морето и небето в своите наситени нюанси на синьо, зелено, аквамарин и тюркоаз. Трябват ми няколко секунди да отбия от пътя. Само докато си помисля, че искам отблизо да попия този невероятен природен спектакъл, паркомястото се явява пред мен, широко и достъпно, а душата ми намига весело и казва: “Отивай, хайде!”

И се озовавам там: сред чайките, воя на вятъра, мощта на морето…Там, сред чудото на природата. Вдишвам дълбоко, отварям широко гърди, за да влезе навътре през диханието тази красота и да се влее в цялата мен.

И ето, посланието се влива заедно с чудото на природата. “И това ще мине. След секунди картината ще е друга. Вятърът ще запрати облаците в друга посока, светлината ще ги пребоядиса в друг цвят, и ще завали сняг (десет минути по-късно наистина заваля!), и после ще изгрее слънце, и морето ще фучи, а когато се умори, ще легне тихо в леглото си от пяна…

Ти само стой стабилно в себе си. Хвани стълба си и се дръж за него, дръж се за себе си. Защото всичко отминава под това небе. И идва друго. В този кръговрат се крие истината за цялата красота на този свят. И за нас, като част от живата природа.”

“Благодаря ти, душа моя, благодаря!” – тичам към колата обратно и някаква невидима сила усилва скоростта и на краката, и на връщането ми в мен си. Става за миг, а вече е друго. Всичко е друго. И дъщеря ми ме посреща на вратата друга – с грейнали очи и на крака.

Промяната винаги върви отвътре навън. Светне ли отвътре, светлината ще побърза да се прояви и навън. Чудо е! Чудото на живот през душата.