В първите дни на Януари 2021 имах импулс да споделям всеки ден по един кадър – късче светлина от моя ден. Е, звучи прекрасно, но, нека бъдем честни, няма как всеки ден да е светъл, дори понякога светът ти е непрогледен мрак. Не винаги ти е до снимки, до нищо не ти е, макар да си наясно, че моментната реалност не е нищо повече от функция на ума или егото в този момент.
Имам обаче благословията да доведа на този свят една специална душа, която се грижи да я има моята светлина както в обектива, така и в сърцето…винаги, при всякакви условия и обстоятелства. Напоследък често се случва да я погледна и тутакси няколко думи се изписват пред мен, не с мастило, а със сребърно сияние:
“Тя е дъщеря на Боговете,
не е моя дъщеря…”
И много мъничко й трябва на Луиза, за да разсее тъмните облаци, появили се ненадейно над мен. Прави го неусетно, деликатно и с някаква наистина извънземна, необяснима мъдрост.
Ще ви разкажа за днес: Разпиляна в хиляди задачи из къщата, учтиво я помолих да си играе сама и да не ме закача. По едно време поглеждам към нея, тя лежи по корем на земята, гледа ме и се смее. Слънчев лъч танцува с косите й, а тя е цялата светлина. Тихо станах, оставих цялата предколедна треска от външната страна на вратата, пуснах любимата ни музика и усилих до край. После взех апарата и започнах да я снимам. И пак! И пак! И пак! Отнесохме се в нашия си свят, грейнали, забавляващи се, кикотещи се и танцуващи! Каква благодат е да обожаваш да снимаш, а детето ти да обича да позира. Двойно щастие!
P.S. Облаците сами си отидоха, изобщо не разбрах кога.
P.P.S. Абсолютно съм сигурна, че всеки от нас си има поне една такава душа наоколо, затова живейте в доверие, че винаги сте на светлата страна! 
Анахид Ангътян 