Всяка жена има дом, вътре в сърцето си. Домът не е място, не е и пространство. Домът е времеубежище. Домът е усещането, че жената е цяла, че е себе си, напълно и изцяло.
Всяка жена има нужда да се завръща у дома. И да го прави толкова често, колкото душа ѝ иска. На някои им стига да е веднъж в годината, ала други…други имат нужда да бъдат у дома си всеки ден, дори и за минута-две. Домът може да е морето, любима песен, може да е гората или пък тишината. Домът е чувството на пълна свобода, разливане, лекота на съществото. Без стягане. Без маски. Без ролите, в които ежедневно влизаме или от които излизаме. Домът е песен, полъха на вятъра или пък съзерцанието на слънчевия лъч, току пронизващ зеленото листо на дървото над нас. Домът може да е време за себе си, далеч от всичко познато.
Дано никоя жена никога не си позволи да изгуби пътя към дома. А ако това все пак се случи, дано не спира да търси пътека обратно….дори да отнеме години!
Домът е осъзнатостта за пълната ни мощ.
И когато жената е там и е почерпила от личната си сила, тя е готова да се върне в света и да я излее, споделяйки се. Жената е у дома си в онзи миг, в който душата ѝ тържествува, пее и се смее. Един ден този миг ще трае вечно, знам, а дотогава…дотогава ви пожелавам повече мигове, в които сте си у дома.

Отварям очи днес и виждам това…скъпа моя приятелка ми изпратила частица от нещо, което преди повече от година бях намислила като идея. Бях ѝ го пратила с думите: “Сподели ми какво мислиш”, а тя, както винаги, бе прегърнала идеята ми с обич и ме бе окуражила да я превърна в реалност. Мои думи и мои фотографии в едно – като календар за всеки ден.

Но не се случи точно така. Проектът не видя бял свят, остана в страната на нереализираните мечти. Не му беше времето ли, не беше достатъчно добър ли, не знам. Само знам, че тази идея, непрескочила бариерата на невидимото и останала само зародиш на нещо, което е било възможно да бъде рожба, случи за мен много. Показа ми, че:

• пътят винаги е по-важен от крайната точка
• и, че е изключително ценно да има с кого да го споделиш
• няма нищо на всяка цена
• е полезно да пуснеш контрола
• винаги е хубаво да пуснеш всички очаквания
• е нужно търпение и доверие, че винаги всичко се случва по най-добрия начин за теб
• дори и застрашен от провал, опитът е опитност, която си заслужава
• и със, и без този твой нов проект, който толкова си искал да сбъднеш, си тук, и си жив, и си ценен, и си достатъчен…и си обичан
• активността като самоцел е абсолютно излишна, защото поддържа фалшивина в теб – можеш всеки ден да твориш, без ограничения – правиш го с всеки твой жест и всяка твоя дума, идващи от същината ти

Да твориш…да твориш е фин процес, извиращ от душата ти, и следва да е лек и плавен като течаща река. Но понякога в реката има камъни, възпрепятстващи водата да тече свободно. И работата ти е първо да обърнеш внимание на тези “пречещи” камъни, взимайки ги един по един в ръце, разучавайки ги и люлеейки ги като свои деца, отдавайки им почит и разбиране, че е имало защо да бъдат точно там, където са били, и премествайки ги с благодарност на новото им място, когато службата им е отслужена. За да се превърнат от препятствие в стълбичка по пътя ти.

Ей такива мисли хвърчат днес в главата ми, в първия ден на август. Какво ще сътворя днес? Нямам никаква идея. Но ще бъде най-доброто, на което съм способна, такава, каквато съм точно в момента. Нито повече, нито по-малко. ❤️

Да имаш специално дете е голяма благословия. Но да имаш специално дете е и огромна отговорност. Да имаш специално дете, разбиващо на пух и прах всички познати постулати, е мисия – за детето, и за теб, избрания негов родител. Да имаш специално дете е най-добрият начин да се научиш да следваш безапелационно душата си и ясно и категорично да разпознаваш знаците ѝ; да се научиш на търпение, извънземно търпение; и да се научиш да виждаш и тълкуваш живота в дълбочина, за която не си знаел преди, че съществува.

Пиша това за всички родители, с които работата ми ежедневно ме среща, и които имат “различно” дете. Онези, които пристъпват прага на кабинета, с очи, пълни с уплаха, умора или безсилие. Онези, борещи се ден след ден със стигмата на обществената норма. Пиша това и за себе си, застанала току на ръба на силите си заради поредно изпитание с моето дете.

Да, изключително трудно е, и да, не е за всеки. Не е за всеки това да трепериш отвътре, знаейки, че разчиташ само на майчиния си усет и вярата, че душата знае най-добре кой е следващият ти ход. Не е за всеки това да си разбрал по трудния начин, че отговорността е винаги твоя и никога на някого или нещо извън теб, бил той и най-изпеченият лекар специалист или най-доброто лекарство. Не е за всеки това да разбереш, че отглеждайки такова дете, вие заедно имате задача непрекъснато да чупите като орехови черупки закостенелите основи на стари разбирания, модели и убеждения, с ясното разбиране, че това може да доведе до изостряне във взаимоотношенията, конфликти и осъждане. Да, дълъг е пътят, докато се появи отвътре новото – ореховата ядка, ядлива и вкусна. Дълъг и трънлив. Но ти нямаш избор, освен да го вървиш. Нямаш избор, защото детето те е избрало и знае, че семето ти е яко и ще изкласиш. И ще спомогнеш да се появи новото, различно светоусещане.

От сърце и душа ви моля, винаги подхождайте с уважение към различността, и дори да не я разбирате, приемайте я. Поглеждайте по-често под повърхността. Там се ражда напълно нов свят. Създават го специалните деца. А нов свят се гради с повече доверие и по-малко страх.

🤍

Дарявам ви усещането да си потопен в розовото поле…
Дарявам ви аромат и чувство за принадлежност към земята българска…
Дарявам ви една българска роза…
Дарявам ви любов и изобилие!
❤️

Благовещение.
Благо да вещаеш.
Колко звънливост има в българския език!
Колко истина!
Колко топлина се разлива в мен, когато изговарям думите “благо”, “вещая”, “сърце”, “душа”…всички, всички!
Благо да е, мили хора!
Да е пролет в душите ни, да тичат свободни мислите и чувствата ни, да сторваме пространство на мечтите да се разгръщат…за наше и всеобщо благо! 🤍

Пътят, по който не поех,
можеше да ме отведе на приказни места.
Никога няма да знам,
защото пътят, по който не поех,
не е бил моят път.

Небето, което не видях,
може да е било обсипано
с безброй звезди,
но не е било небето,
под което да раста.

С роклята, която не си купих,
можех да бъда неустоима,
но не е била моята рокля,
около която бедрата ми танцуват.

В очите, които не срещнах,
е можело да има любов,
но така и няма да разбера:
от тях не ме е гледала моята душа.

Честит световен ден на поезията! ❤️

Стих: аз
Снимка: интернет

“Едно от най-вълнуващите неща в живота е, че само от време на време човек е сигурен, че ще живее вечно. Понякога го съзнава, когато стане рано в часа на нежната тържествена зора и застане сам, отметнал глава назад, загледан нагоре в бледото небе, което бавно порозовява, а на изток стават такива прекрасни непознати неща, които карат човек да изкрещи от възторг и сърцето му да замре – неща, които се повтарят всяка сутрин от хиляди, хиляди години. Тогава човек го осъзнава за миг.”

Откъс от “Тайната градина”, написана от Франсис Бърнет, който много ми пасна на днешното усещане.

Честита първа пролет! ❤️

“Вземете си кокиченца!” – протегна към мен ръце една възрастна жена, седяща пред Централна поща. Беше подредила грижливо малки букетчета кокичета, синчец и минзухари и дори свадливите облаци се усмихваха на късчетата пролет.

“Ще се върна малко по-късно.” – казах аз и се шмугнах в сградата. Имам писмо за изпращане. Такова, истинско, от хартия, с пощенски марки на теменужки и обозначени редове за подател и получател върху плика. Ще пътува за Хамбург, където живее tante Helga. Съвсем скоро ще става на 88 години и ѝ изпращам картичка и снимки на децата, да види колко са пораснали. Леля Хелга бе омъжена за братовчед на моята баба, чичо Хампо. Тя – руса и синеока като Снежанка от приказките, той – мургав, с голям нос и прилично космат (да се чете мъжествен) като истински арменец. В годините, в които живеех в Германия, често им гостувах и винаги съм се чувствала като част от тяхното семейство. Останахме много близки и през всички тези години не сме спирали да общуваме. Аналоговият телефон посредничи за обичта ни, но не може да предаде образите. И това е чудесно! Харесва ми така. Чичо Хампо почина миналата година, и сега пианото, на което толкова обичаше да свири, събира само прах, също като огромната му колекция от плочи и дискове. Леля Хелга казва, че върху него подрежда снимките и картичките, които ѝ пращам периодично. Този път ѝ избрах най-жизнерадостната, тази с балоните: дано я усмихне поне мъничко.
На излизане от пощата възрастната жена с очи с цвят на небе е още там.

“Изберете ми три букетчета, моля!” – казвам ѝ благо. Не зная защо точно три, сигурно защото е хубаво число. Тя ми ги увива внимателно в салфетка и ми благодари. Продължих пътя си. По-късно разбрах. Имах още три спирки в този ден и в три чифта очи се огледах. При всяка среща подарих по букетче. Стори ми се, или пък не, че и слънце изпече.

Отварям очи и в тихото утро и изпитвам копнеж да те прегърна. Казват, че е твоят ден днес. Та има ли ден, който да не е, мамо?
Вече живеем в различни домове, и затова дойдох да те прегърна с думи, мамо, и да ти кажа какъв правиш живота ми. Но как да го направя с думи? Всяка е някак бледа и недостатъчна да излъчи обичта, с която те обичам.
Без мама няма живот. Мама е в клетките ми. Мама е дала от своите клетки, за да бъда аз тук. Мама ме е носила девет месеца под сърцето си, а после цял живот в него. И на една, и на десет, и на четиридесет, все е същото.
Мама е винаги там, дори когато не съм я повикала, когато имам нужда от нея, а дори не го зная. Когато се чувствам уплашена, глупава, или пък несигурна, когато ми е лошо, или пък не мога да се справя сама. Мама е винаги там да ми даде опора, милувка и гръб, които да ме стоплят и да ме държат изправена след като съм паднала или полетяла.
Колко сила има в очите ти, мамо! И колко планини е премествала тази сила заради мен. Но зная, че ти го правиш и заради своята майка, и заради нейната майка, и заради всички всички майки назад в паметта.
Ах, мамо, как да намеря дума най-добра за тебе? Ти си вселена, а как се описва вселената? Тя се чувства. Тя се живее.
Всеки ден в любов и благодарност.
Честит празник, мамо!
Обичам те.
С тези две думи ти подарявам всички цветя на света.
❤️

На 40 съм същото
солено момиче,
направено от сълзи, море и мечти.
Тъгувам понякога, но
се усмихвам по-често.
Лекотата отвътре се превръща постепенно в естествено състояние.
Дълго пътувала,
душата намерила е най-сетне пристан.
Където трябва да бъда, там съм.
Когато трябва да тръгна, потеглям.
И всичко е толкова лесно и простичко.
Към нищо не съм привързана вече.
А някак принадлежа на всичко.
Защото принадлежа на себе си, и така – на цялото.
И докъдето виждат очите – светлина е.
И докъдето стига умът – доверие е.
И дордето имат сила ръцете – прегръдка е.
И дордето диша сърцето – любов е.
Лее се. В мен и извън мен.
40 години бродих навън, за да достигна най-съкровеното местенце вътре.
И сега стоя със зареян поглед в небето
и ви признавам:
Душата е най-красива в полет.

🤍

На октомври му принадлежат тихите сутрини. Толкова си забавил темпото, че чуваш как диша душата ти. Догонил си я. А тя, милата, има нужда от съвсем мъничко, за да се усмихне и да настрои сетивата ти за великолепието на живота, преобразено в простички неща. Като ей този миг на съзерцание от едно утро, в което вятърът си играеше с покривката по толкова очарователен начин, че постоях дълго там и се вълнувах заедно с тях. Те си нямаха никаква друга работа. И аз, изглежда, си нямах. И нужда от повече нямах: догонила душата си, си имах(м) всичко в този миг.

Ден на първа пролет,

ден на децата със синдром на Даун,

ден на поезията –

толкова слънчеви поводи за празнуване днес!

Обичам поезията, уютно й е на душата ми в нейните сладкодумни обятия. И докато една нощ се прегръщахме, се роди това стихотворение. Дарявам ви го.

И нека с нарастването на светлината навън, расте и тази вътре в нас!

***

В най-дълбокото на очите ти

видях себе си – гола и пряма

и така силно притегли ме образа,

че реших пред света така да застана.

Нейде приемана, нейде отхвърляна

закрачих, безстрашна и боса,

а твоите ръце кълбото търкулнаха,

като нишки сребро заблестяха път и посока.

И дишах, и гръдта ми се пълнеше

с въздух по-наситен, по-жив и по-нов

и талази живот ме изпълваха цяла

и бях течаща вода, бях извор, поток.

Вървях ли, вървях, и дните попивах,

а после прегръщах нощта

над мен звезди в небето бродираха

златната мантия на изгрева заранта.

Преобърнах света и къде ли не бях,

целувах, обичах и тръгвах си пак,

но в ничии очи отново тъй красива

като в твоите тогава аз не се видях.

И тръгнах обратно, нишките следвах,

прииска ми се да съм у дома,

свещ да запаля, да се разотидат сенките,

а аз да измия сърце и снага.

Но погледнах нозете си – чисти и бели,

досущ като месечина една

тогава разбрах, че само душата пътувала е,

за да позная себе си и любовта.

Не си отива Август.
В кожата ми е попил. Зноен, изобилен, превъзбуден, разточително щедър. Събуждащ необуздана страст за живот. Тук. Сега. Веднага. По много. Безразсъдно. Пъстроцветно. Необятно.

Не се сбогувам с Август.
Той никъде не тръгва, а само плавно прелива в Септември. Златния, благ, мек и привидно поседнал да си почине Септември. За никъде не бързащ, прегръщащ потоците ни навътре в себе си. Даващ им пространство и тишина. Показващ колко много пластове се крият в дълбочина, невидими за погледа, плъзгащ се по повърхността.

Илюзия е краят. Игра на ума. Сякаш раздялата е нужното доказателство, че е било. А тъгуването – нашият билет за присъствие.

А всичко е тук да остане. Всичко, родено от нас, с нас, за нас, диша безсмъртно. В безбройните измерения на съзнанието. Било е, е и ще бъде. Завинаги.

“Живей себе си!”
Три думички, а в тях – целия смисъл.

Не съм от хората, които стигат до зала за спорт. Тъй де, не обичам бройки, покриване на нормативи, изпълняване на задания или следване на определени стъпки…но обожавам да се движа свободно – да плувам, да танцувам, а отскоро и да карам колело. Днес ми се отвори прозорче в края на деня, оставих на паркинг колата и хукнах за колелото, опакована с дебели шал, шапка и ръкавици в чест на варненския вятър.

Имах точно час за среща със себе си. Денят преваляше, когато се гмурнах с очи в безкрайността на морето. Избрах крайбрежната алея, за да дишам соления въздух, да усещам как вятърът току донася пръски от разбиващите се вълни върху лицето ми и просто да се нося след порива си. Без план. Без посока. Е, признавам, много е трудно да примираш от наслада от ширналото се пред теб великолепие и да искаш да запечаташ всеки сантиметър от него с апарата, и едновременно с това да не искаш да спираш да въртиш педалите. Затова предимно улавях миговете със сърце.

Пътят на връщане поведе през Морската градина и влязох тутакси в друга реалност. Колко ли такива места по света съществуват? Да можеш за няколко секунди да се прехвърлиш от море в гора, която, макар и през зимата, да те настани топло в прегръдката си и да ти даде свежест, покой и тишина като никъде другаде…

Не спирах да движа краката, а гледката се менеше пред мен, на моменти море и гора се целуваха, тъй близо бяха едно до друго, а на моменти се отдалечаваха, само за да се притеглят още по-силно в следващия отрязък.

Казват, че ставаш по-красив, когато си щастлив. Няма как да не е така, щом удоволствието от преживянито се изстрелва директно от недрата ти и се отпечатва на лицето ти. Слънцето е попило в луничките, вятърът е проветрил мислите, кръвта е затанцувала в кръг.

Понякога малкото време между две премествания на стрелките на часовника дава криле на цялото друго време. Дава още лекота. Радост. Свобода. И копнеж за още.

Нов живот. Вгледах се в хилядите му, неизброими пътеки. Широки артерии, магистралообразни, и също тесни алеи, и криволичещи улички, и също кръстопътища, и едва забележими отбивки. И още повече такива, изобщо неначертани – аз съм тази, която ще ги трасира, извървявайки ги. Безброй избори, милиони вдишвания и издишвания, а между тях малки (или пък големи) смърти, и също точно толкова новораждания. Цикличност. “И всичко се повтаря, ден след ден!”, казваш си, но всъщност никога нищо не е същото. Изведнъж се обръщаш, за да видиш пътя назад и тогава разбираш, че си бил друг – дишал си различно, мислил си иначе, мечтите ти са били другояче скроени. Еуфория. Празник. Безвремие. После сблъсък и невъзможност да поемеш свободно въздух. Болката насича момента на миниатюрни фрактали, всеки от които дълъг цяла вечност. А после нещо те завихря и хукваш нанякъде, и дните се усещат като премигвания на клепачите, през теб тече самият екстаз и ти си толкова щастлив, че си тук, че можеш да чувстваш, че погледът ти се размазва и нищо не виждаш. Единствено усещаш. И после…после пак нещо стъпва на гърдите ти, а в стомаха се врязва горест. Пулсира – неумолима и непреклонна. “Защо съм тук? Какъв е смисълът на всичко това? Нищото дори е изпразнено от съдържание. Аз съм празна от себе си.”
И нов цикъл. Празнотата, капка по капка, започва да придобива форма – такава, каквато ти й придадеш със своя порив, с равномерното вдишване и издишване, с крака, който инстинктивно слагаш пред другия, а през това време всичко в теб, от върха на косата ти до върха на пръстите на краката ти, е устремено към новия смисъл, към новия ден, към надеждата, че си намерил още едно парченце от пъзела. От себе си, тъй щото да завършиш образа. Да си цял и осмислен.
Питам се от колко ли части се състои моят пъзел? На колко хиляди парчета е раздробен? И кога ще е цял образът, а душата ще се огледа като в съвършено чисто огледало и ще отдъхне, че най-сетне е на перона на пристигащите?
Нямам никаква представа. И никакво значение няма. Всичко тече и всичко се променя, но циклите неизменно се следват един друг.

Живот. Смърт. Живот. Смърт. Живот. (…)

Допират се, едва, едва, а после се пускат, защото знаят, че нищо не трае вечно… Освен едно…

….ти.
А с теб и песента на Вселената.

Тихо, плавно и обагрено в розово злато потапяне в ин енергията на годината.

Равноденствие е. Време за равносметка, казват. За обръщане навътре. Е, хайде да видим какво още има да се плеви в нашето вътре. Какво има още да се разчиства в градинката ни, да се проветри в дома ни, онзи дом, чиито две прозорчета светят, когато се смеем, а угасват и са мътни, когато тъжим. Онова вътре, което валидира всяка частица от нашето навън. Това си пожелах днес, в зародиша на новия ден, докато той още беше прозрачен като дихание…Чистота. Въздух. Тишина. Пространство. Без рамки. Без защити. Без тегло. Празнота, в която да се разтвори Новото и да изпълни всяка клетка с нужното. Чаканото. Спомненото. С най-доброто.

Някой някога живял е тук. Някой някого изпращал е всяко утро, застанал на прага, облегнат на бялата рамка…Махвал е с ръка и е пожелавал да е хубав денят му. Някой някога изпратил е този някого за последен път. А всеки следващ ден стоял е на прозорчето и е придърпвал пердето от посивяла дантела с надежда, че ще види този някого отново. Ще го види да се връща с букет цветя, или пък с дъжд в очите, но те ще гледат отново към прага на дома, а не към нищото. Някой някога мечтал е да дойде денят, когато ще има някой, който да разтреби дворчето от всички натрупани в годините вехтории. Да изчисти миналото, за да дойде бъдещето. Някой, който да вдъхне живот на живота в тази къща. Някога, а именно днес, застанах отпред да се полюбувам как белият храст танцува със вятъра. И вдъхнах живот на тази история. Искам да кажа на онзи, който се крие зад пердето, че всеки ден е онзи някой ден, в който да започне отначало. И че някой някъде ще види това…и ще се усмихне.