Tag: истина

Всяка жена има дом, вътре в сърцето си. Домът не е място, не е и пространство. Домът е времеубежище. Домът е усещането, че жената е цяла, че е себе си, напълно и изцяло.
Всяка жена има нужда да се завръща у дома. И да го прави толкова често, колкото душа ѝ иска. На някои им стига да е веднъж в годината, ала други…други имат нужда да бъдат у дома си всеки ден, дори и за минута-две. Домът може да е морето, любима песен, може да е гората или пък тишината. Домът е чувството на пълна свобода, разливане, лекота на съществото. Без стягане. Без маски. Без ролите, в които ежедневно влизаме или от които излизаме. Домът е песен, полъха на вятъра или пък съзерцанието на слънчевия лъч, току пронизващ зеленото листо на дървото над нас. Домът може да е време за себе си, далеч от всичко познато.
Дано никоя жена никога не си позволи да изгуби пътя към дома. А ако това все пак се случи, дано не спира да търси пътека обратно….дори да отнеме години!
Домът е осъзнатостта за пълната ни мощ.
И когато жената е там и е почерпила от личната си сила, тя е готова да се върне в света и да я излее, споделяйки се. Жената е у дома си в онзи миг, в който душата ѝ тържествува, пее и се смее. Един ден този миг ще трае вечно, знам, а дотогава…дотогава ви пожелавам повече мигове, в които сте си у дома.

Отварям очи днес и виждам това…скъпа моя приятелка ми изпратила частица от нещо, което преди повече от година бях намислила като идея. Бях ѝ го пратила с думите: “Сподели ми какво мислиш”, а тя, както винаги, бе прегърнала идеята ми с обич и ме бе окуражила да я превърна в реалност. Мои думи и мои фотографии в едно – като календар за всеки ден.

Но не се случи точно така. Проектът не видя бял свят, остана в страната на нереализираните мечти. Не му беше времето ли, не беше достатъчно добър ли, не знам. Само знам, че тази идея, непрескочила бариерата на невидимото и останала само зародиш на нещо, което е било възможно да бъде рожба, случи за мен много. Показа ми, че:

• пътят винаги е по-важен от крайната точка
• и, че е изключително ценно да има с кого да го споделиш
• няма нищо на всяка цена
• е полезно да пуснеш контрола
• винаги е хубаво да пуснеш всички очаквания
• е нужно търпение и доверие, че винаги всичко се случва по най-добрия начин за теб
• дори и застрашен от провал, опитът е опитност, която си заслужава
• и със, и без този твой нов проект, който толкова си искал да сбъднеш, си тук, и си жив, и си ценен, и си достатъчен…и си обичан
• активността като самоцел е абсолютно излишна, защото поддържа фалшивина в теб – можеш всеки ден да твориш, без ограничения – правиш го с всеки твой жест и всяка твоя дума, идващи от същината ти

Да твориш…да твориш е фин процес, извиращ от душата ти, и следва да е лек и плавен като течаща река. Но понякога в реката има камъни, възпрепятстващи водата да тече свободно. И работата ти е първо да обърнеш внимание на тези “пречещи” камъни, взимайки ги един по един в ръце, разучавайки ги и люлеейки ги като свои деца, отдавайки им почит и разбиране, че е имало защо да бъдат точно там, където са били, и премествайки ги с благодарност на новото им място, когато службата им е отслужена. За да се превърнат от препятствие в стълбичка по пътя ти.

Ей такива мисли хвърчат днес в главата ми, в първия ден на август. Какво ще сътворя днес? Нямам никаква идея. Но ще бъде най-доброто, на което съм способна, такава, каквато съм точно в момента. Нито повече, нито по-малко. ❤️

Да имаш специално дете е голяма благословия. Но да имаш специално дете е и огромна отговорност. Да имаш специално дете, разбиващо на пух и прах всички познати постулати, е мисия – за детето, и за теб, избрания негов родител. Да имаш специално дете е най-добрият начин да се научиш да следваш безапелационно душата си и ясно и категорично да разпознаваш знаците ѝ; да се научиш на търпение, извънземно търпение; и да се научиш да виждаш и тълкуваш живота в дълбочина, за която не си знаел преди, че съществува.

Пиша това за всички родители, с които работата ми ежедневно ме среща, и които имат “различно” дете. Онези, които пристъпват прага на кабинета, с очи, пълни с уплаха, умора или безсилие. Онези, борещи се ден след ден със стигмата на обществената норма. Пиша това и за себе си, застанала току на ръба на силите си заради поредно изпитание с моето дете.

Да, изключително трудно е, и да, не е за всеки. Не е за всеки това да трепериш отвътре, знаейки, че разчиташ само на майчиния си усет и вярата, че душата знае най-добре кой е следващият ти ход. Не е за всеки това да си разбрал по трудния начин, че отговорността е винаги твоя и никога на някого или нещо извън теб, бил той и най-изпеченият лекар специалист или най-доброто лекарство. Не е за всеки това да разбереш, че отглеждайки такова дете, вие заедно имате задача непрекъснато да чупите като орехови черупки закостенелите основи на стари разбирания, модели и убеждения, с ясното разбиране, че това може да доведе до изостряне във взаимоотношенията, конфликти и осъждане. Да, дълъг е пътят, докато се появи отвътре новото – ореховата ядка, ядлива и вкусна. Дълъг и трънлив. Но ти нямаш избор, освен да го вървиш. Нямаш избор, защото детето те е избрало и знае, че семето ти е яко и ще изкласиш. И ще спомогнеш да се появи новото, различно светоусещане.

От сърце и душа ви моля, винаги подхождайте с уважение към различността, и дори да не я разбирате, приемайте я. Поглеждайте по-често под повърхността. Там се ражда напълно нов свят. Създават го специалните деца. А нов свят се гради с повече доверие и по-малко страх.

🤍

Когато вдигнем ръка не да погалим, а да разрушим, знаем ли, че на един друг план всъщност рушим себе си?

Пътят, по който не поех,
можеше да ме отведе на приказни места.
Никога няма да знам,
защото пътят, по който не поех,
не е бил моят път.

Небето, което не видях,
може да е било обсипано
с безброй звезди,
но не е било небето,
под което да раста.

С роклята, която не си купих,
можех да бъда неустоима,
но не е била моята рокля,
около която бедрата ми танцуват.

В очите, които не срещнах,
е можело да има любов,
но така и няма да разбера:
от тях не ме е гледала моята душа.

Честит световен ден на поезията! ❤️

Стих: аз
Снимка: интернет

Отварям очи и в тихото утро и изпитвам копнеж да те прегърна. Казват, че е твоят ден днес. Та има ли ден, който да не е, мамо?
Вече живеем в различни домове, и затова дойдох да те прегърна с думи, мамо, и да ти кажа какъв правиш живота ми. Но как да го направя с думи? Всяка е някак бледа и недостатъчна да излъчи обичта, с която те обичам.
Без мама няма живот. Мама е в клетките ми. Мама е дала от своите клетки, за да бъда аз тук. Мама ме е носила девет месеца под сърцето си, а после цял живот в него. И на една, и на десет, и на четиридесет, все е същото.
Мама е винаги там, дори когато не съм я повикала, когато имам нужда от нея, а дори не го зная. Когато се чувствам уплашена, глупава, или пък несигурна, когато ми е лошо, или пък не мога да се справя сама. Мама е винаги там да ми даде опора, милувка и гръб, които да ме стоплят и да ме държат изправена след като съм паднала или полетяла.
Колко сила има в очите ти, мамо! И колко планини е премествала тази сила заради мен. Но зная, че ти го правиш и заради своята майка, и заради нейната майка, и заради всички всички майки назад в паметта.
Ах, мамо, как да намеря дума най-добра за тебе? Ти си вселена, а как се описва вселената? Тя се чувства. Тя се живее.
Всеки ден в любов и благодарност.
Честит празник, мамо!
Обичам те.
С тези две думи ти подарявам всички цветя на света.
❤️

“Какво ще си пожелаеш, когато дойде ред да духнеш свещичките?”, питаха ме малко преди рождения ден.
“Не знам!”, отговорих искрено. “Сякаш вече съм изпразнена от желания.”
Но ето че днес, когато изненадващо получих парче торта със свещичка на нея и трябваше все пак да я духна в духа на празника, затворих очи и желанието дойде само:
Време.
Пожелавам си време.
Време да съзерцавам изгрева.
Време да разговарям с баща ми и да черпя от неговата човешка мъдрост и сила за живот.
Време с моята мила майчица, в което да ме посвети в тайната на онези любими постни лозови сармички с много стафиди, канела и лимон. И всички останали рецепти, завещани от нейната майка. Защото за нас арменците храната освен любов е и памет.
Време да обичам момчето, с което сплитаме пръсти и живот заедно всеки ден.
Време да се вглеждам в очите на сина си и да потъвам цяла в този жаден за света и чудесиите му поглед.
Време да прегръщам дъщеря си. И да усещам топлината на физическото докосване в най-чистата му форма.
Време с моята леля, с която няма значение дали работим, пътуваме или сме на балкончето у тях и тя пали цигара – просто винаги е напълно споделено. Като да си със себе си, ама по-хубаво.
Време с моя вуйчо, човекът с най-добрите очи на света.
Време да гледам с умиление и усмивка как растат децата на братята и братовчедите ни и как дървото на живота се разгръща за рода ни.
Време да изпитвам онзи гъдел от нещо ново, което предстои и е толкова красиво в зараждането си.
Време да вдишвам аромата на цветята.
Време да творя.
Време да бъда близо до сърцето на природата и да слушам в тишината нейния пулс.
Време за лудост и заедност с моите приятелки, които са и мои посестрими, и с които заедно създаваме червената шатра и така един напълно нов свят за всички ни.
Време за мъжете приятели, с които се смеем и си споделяме дивотиите – толкова скъпи и ценни са тези приятелства, които именно времето е проверило и заздравило в годините.
Време да пътешествам и откривам нови кътчета по тази изумително красива и щедра земя.
Време за ласка и грижа от мен към мен.
Време да плувам в морето и да се чувствам у дома.
Време да наблюдавам как птиците се реят.
Време да слушам музиката, която кара сърцето ми да пее.
Време да гледам любимите си филми отново и отново.
Време да празнувам. Със и без повод.
Време да чета книги.
Време да мечтая.
Време да си спомням.
Време да помоля за прошка приятелката, която някога нараних.
Време да се влюбвам в живота пак, и пак, и пак.
Не изобилстваме от време.
Затова си пожелах време.
Време за
всички
неща,
които ме правят жива.

Никога няма да ми омръзне…
…да посрещам Слънцето в зараждането на деня. Да си говоря безмълвно с него, да се споделям и да помоля да влее в мен частица от своята мощ и светлина, да напълни в клетките ми живот…

Никога няма да ми омръзне…
…да се радвам на простичките неща – на възгласите на ранобудни гларуси, на огненото злато, полегнало ей тъй, непринудено и леко, върху галения от водата пясък, на надеждата за ново начало, избистрила хоризонта.

Никога няма да ми омръзне…
… да съм там, в природата, където без да зная точно как, събличам всичко излишно и съм аз – дошла да живея себе си; да се изживея напълно и завинаги.

И това ‘завинаги’ да напълни всичките ми идни мигове със смисъл да съм потопена тук, в този луд понякога свят. Обичам го, този свят, луд за връзване! Обичам го, защото я има природата, където винаги мога да утихна и да си спомня истински ценното, истински важното, истинската аз!

“Живей себе си!”
Три думички, а в тях – целия смисъл.