Стоя на брега на моето лично лято. Стоя на ръба на есента. Зад мен са моята страст, моята дива, необуздана природа, моята жажда за приключения. Моите копнежи също са тук. Морето ги целува, сякаш те го вълнуват така силно. “Няма нищо вечно, особено ние…” пее едно момче и всеки звук ме преобръща. Движи ме напред. Може би е време да спра да се обръщам назад. “Добре!”, склонявам с доза неохота и се вглеждам право напред в мислената линия, чертаеща моето днес. Пред мен се е разляла моята лична есен. Златна е, ако и в косата да сребри. По-кротка е, по-тиха, по-прибрана. Слънцето гали, но прегръдката е различна. Няма го онзи огън, който разпалва в очите искри. Я, и моята добра приятелка тъгата е тук. Преобразила се е като дъжд, но аз отвътре я познавам…не може да ме подведе. “Здравей!”, казвам ѝ благо. А тя ме гледа с любов и ми прошепва: “Мила моя…накъде си поела без себе си? Вземи себе си и в есента. Вземи и дивата си природа, вземи страстта, вземи приключенията, направи специално кътче и за копнежите. Вземи всяка своя частица, без остатък. Не е време за раздяла. Раздялата е просто илюзия. Бъди си лято в кръвта. Само тогава есента ще е истинска.”❤️
“Едно от най-вълнуващите неща в живота е, че само от време на време човек е сигурен, че ще живее вечно. Понякога го съзнава, когато стане рано в часа на нежната тържествена зора и застане сам, отметнал глава назад, загледан нагоре в бледото небе, което бавно порозовява, а на изток стават такива прекрасни непознати неща, които карат човек да изкрещи от възторг и сърцето му да замре – неща, които се повтарят всяка сутрин от хиляди, хиляди години. Тогава човек го осъзнава за миг.”
Откъс от “Тайната градина”, написана от Франсис Бърнет, който много ми пасна на днешното усещане.
Всяко утро приказката ни започва отначало. Ражда се слънцето, раждаме се и ние. С плам. С устрем. С доверие, че днес ще я напишем красиво. И с добър край. Какво да го правиш, сърцето?! Докато тупти, ще открива път обратно към вярата, с детинско, понякога наивно, но никога нестихващо любопитство. И никога няма да греши. Пулсът трасира пътя.
Събудих се край морето, а заспивам в прегръдката на планината. Еееех, по каква дивна и древна земя стъпваме, в каква съкровищница живеем и колко сме богати само, по онзи, неоценим, неизмерим начин! Думите не стигат, но тя е там…чистата благодарност към душицата ми, че е избрала да се въплъти тук – точно тук и никъде другаде. Богати сме, хора, богати на небе, богати на море, богати на върхари и зелени дъбрави! Богати на безкраи! А познаеш ли тази шир веднъж, носиш я и се преражда с теб…завинаги. ❤️
Сутринта започва с тежест в гърдите и тревога около детето. Поплаквам си, после стисвам зъби и продължавам в деня си с цялото отпускане и доверие, на което съм способна в този момент. Чувствам присъствието на душата си все по-осезаемо и знам, че щом сме двама, страшно няма.
Това е илюзия, разбира се, защото не сме две, а е само тя и в нея има толкова сила и мощ да ме преведе през всичко, че се чувствам в най-сигурните ръце. Като стълб, плътен и категоричен, който ме държи изправена отвътре навън. И все пак животът ни в материалния план изисква някак това разграничение, то е нужно най-вече на ума, та да не губи съвсем разсъдъка си.
Докато няколко неща се завъртат в пространството едновременно и предизвикват вниманието ми, както обикновено, си водя разговор с душата, като със стара приятелка: “Ех, душа моя, какво е това сега?! Какво идва да ми каже? Дай ми съвет, как да подходя? Прати ми знак, моля те…” И също: “Нали ти ме вкара в това!? Хайде тогава, помагай и ме измъкни!”
Говоря си, следя пътя, защото шофирам и си търся скритите послания. И изведнъж пред мен блесват морето и небето в своите наситени нюанси на синьо, зелено, аквамарин и тюркоаз. Трябват ми няколко секунди да отбия от пътя. Само докато си помисля, че искам отблизо да попия този невероятен природен спектакъл, паркомястото се явява пред мен, широко и достъпно, а душата ми намига весело и казва: “Отивай, хайде!”
И се озовавам там: сред чайките, воя на вятъра, мощта на морето…Там, сред чудото на природата. Вдишвам дълбоко, отварям широко гърди, за да влезе навътре през диханието тази красота и да се влее в цялата мен.
И ето, посланието се влива заедно с чудото на природата. “И това ще мине. След секунди картината ще е друга. Вятърът ще запрати облаците в друга посока, светлината ще ги пребоядиса в друг цвят, и ще завали сняг (десет минути по-късно наистина заваля!), и после ще изгрее слънце, и морето ще фучи, а когато се умори, ще легне тихо в леглото си от пяна…
Ти само стой стабилно в себе си. Хвани стълба си и се дръж за него, дръж се за себе си. Защото всичко отминава под това небе. И идва друго. В този кръговрат се крие истината за цялата красота на този свят. И за нас, като част от живата природа.”
“Благодаря ти, душа моя, благодаря!” – тичам към колата обратно и някаква невидима сила усилва скоростта и на краката, и на връщането ми в мен си. Става за миг, а вече е друго. Всичко е друго. И дъщеря ми ме посреща на вратата друга – с грейнали очи и на крака.
Промяната винаги върви отвътре навън. Светне ли отвътре, светлината ще побърза да се прояви и навън. Чудо е! Чудото на живот през душата.
Не си отива Август. В кожата ми е попил. Зноен, изобилен, превъзбуден, разточително щедър. Събуждащ необуздана страст за живот. Тук. Сега. Веднага. По много. Безразсъдно. Пъстроцветно. Необятно.
Не се сбогувам с Август. Той никъде не тръгва, а само плавно прелива в Септември. Златния, благ, мек и привидно поседнал да си почине Септември. За никъде не бързащ, прегръщащ потоците ни навътре в себе си. Даващ им пространство и тишина. Показващ колко много пластове се крият в дълбочина, невидими за погледа, плъзгащ се по повърхността.
Илюзия е краят. Игра на ума. Сякаш раздялата е нужното доказателство, че е било. А тъгуването – нашият билет за присъствие.
А всичко е тук да остане. Всичко, родено от нас, с нас, за нас, диша безсмъртно. В безбройните измерения на съзнанието. Било е, е и ще бъде. Завинаги.
Никога няма да ми омръзне… …да посрещам Слънцето в зараждането на деня. Да си говоря безмълвно с него, да се споделям и да помоля да влее в мен частица от своята мощ и светлина, да напълни в клетките ми живот…
Никога няма да ми омръзне… …да се радвам на простичките неща – на възгласите на ранобудни гларуси, на огненото злато, полегнало ей тъй, непринудено и леко, върху галения от водата пясък, на надеждата за ново начало, избистрила хоризонта.
Никога няма да ми омръзне… … да съм там, в природата, където без да зная точно как, събличам всичко излишно и съм аз – дошла да живея себе си; да се изживея напълно и завинаги.
И това ‘завинаги’ да напълни всичките ми идни мигове със смисъл да съм потопена тук, в този луд понякога свят. Обичам го, този свят, луд за връзване! Обичам го, защото я има природата, където винаги мога да утихна и да си спомня истински ценното, истински важното, истинската аз!
Не съм от хората, които стигат до зала за спорт. Тъй де, не обичам бройки, покриване на нормативи, изпълняване на задания или следване на определени стъпки…но обожавам да се движа свободно – да плувам, да танцувам, а отскоро и да карам колело. Днес ми се отвори прозорче в края на деня, оставих на паркинг колата и хукнах за колелото, опакована с дебели шал, шапка и ръкавици в чест на варненския вятър.
Имах точно час за среща със себе си. Денят преваляше, когато се гмурнах с очи в безкрайността на морето. Избрах крайбрежната алея, за да дишам соления въздух, да усещам как вятърът току донася пръски от разбиващите се вълни върху лицето ми и просто да се нося след порива си. Без план. Без посока. Е, признавам, много е трудно да примираш от наслада от ширналото се пред теб великолепие и да искаш да запечаташ всеки сантиметър от него с апарата, и едновременно с това да не искаш да спираш да въртиш педалите. Затова предимно улавях миговете със сърце.
Пътят на връщане поведе през Морската градина и влязох тутакси в друга реалност. Колко ли такива места по света съществуват? Да можеш за няколко секунди да се прехвърлиш от море в гора, която, макар и през зимата, да те настани топло в прегръдката си и да ти даде свежест, покой и тишина като никъде другаде…
Не спирах да движа краката, а гледката се менеше пред мен, на моменти море и гора се целуваха, тъй близо бяха едно до друго, а на моменти се отдалечаваха, само за да се притеглят още по-силно в следващия отрязък.
Казват, че ставаш по-красив, когато си щастлив. Няма как да не е така, щом удоволствието от преживянито се изстрелва директно от недрата ти и се отпечатва на лицето ти. Слънцето е попило в луничките, вятърът е проветрил мислите, кръвта е затанцувала в кръг.
Понякога малкото време между две премествания на стрелките на часовника дава криле на цялото друго време. Дава още лекота. Радост. Свобода. И копнеж за още.
В зората на нов спектакъл сме. И какво впечатляващо начало само! Светлина се излива като дъжд…Нека осветли всяко кътче, на което вече му е дошло време да излезе на светло… и да бъде най-доброто за всички нас!
Тихо, плавно и обагрено в розово злато потапяне в ин енергията на годината.
Равноденствие е. Време за равносметка, казват. За обръщане навътре. Е, хайде да видим какво още има да се плеви в нашето вътре. Какво има още да се разчиства в градинката ни, да се проветри в дома ни, онзи дом, чиито две прозорчета светят, когато се смеем, а угасват и са мътни, когато тъжим. Онова вътре, което валидира всяка частица от нашето навън. Това си пожелах днес, в зародиша на новия ден, докато той още беше прозрачен като дихание…Чистота. Въздух. Тишина. Пространство. Без рамки. Без защити. Без тегло. Празнота, в която да се разтвори Новото и да изпълни всяка клетка с нужното. Чаканото. Спомненото. С най-доброто.
Днес рано сутринта край морето ни посрещна експлозия от огнени багри…
Беше неописуемо красиво, небето направо изгаряше от страст. Усетих го като да е влюбено в Слънцето и да се вълнува да го види, да го прегърне и да му отдаде цялата си необятна шир да свети и да излъчва любов.
Само няколко минути по-късно обаче, миг преди да изгрее любимата му, то прибра в себе си всички цветове. И замлъкна. И стана тихо, меко, пастелно и леко носталгично. Пред мен изникна образа на художник, чезнещ по музата, внезапно напуснала го. Сякаш бе взел назаем небосвода, наместо платно, и рисуваше картина на самотата си. Изключително пестелив в светлосенките, предпазливо посягащ към силните тонове, мацващ ги само колкото да провери как биха преподредили света му. И същевременно толкова дълбок и копреещ за преобръщане изотвътре устрем. Пленена бях! Самотата му бе толкова възхитителна!
И небето бе възхитително. Напълно освободено от нуждата да отговори на очакванията ни. Освободено от нуждата да ни допусне до дълбините си. Освободено от нуждата да ни покаже любимото Слънце. Пусна плътните си, млечно сини завеси и двамата останаха насаме. Да си разказват истории за Любовта.
Споделям с вас кадри от две последователни новораждания на Слънцето. Благодарение на Празника на Цветовете имах шанса да съм там, на плажа, заровила крака в пясъка, гледаща в далекото и в събота, и в неделя.
Вижте колко са различни картините, ако и художникът да е един и същ. Колко различно изгрява денят…а разликата е точно 24 часа…Нито повече, нито по-малко.
Толкова мъдър учител е природата! И толкова много можем да научим за себе си, съзерцавайки я. Защото ние сме неразривна част от нея, и когато открием отново в себе си тази връзка и я заздравим, тогава имаме очи да виждаме синхроничностите навсякъде и да разчитаме така нужните ни послания.
Илюзия е, че никога не се променяме, ние се изменяме всеки миг, всеки ден. Всяко утро се ражда нова версия на нас самите, и е толкова ценно да получиш потвърждението на природата, че всяка твоя версия е красива и…заслужаваща съществуването си.
Залезът тихо пристъпи. Слънцето се изсипа върху ленивото море и го превърна в течно злато. Чайка заграчи и в миг се изгуби след заминаващия ферибот. Рибар погледна замислено полупразната кофа с улова от деня. “Нищо”, рече си, “поне напълних и днес душата си с морската шир. Време е да се прибирам у дома.”
Анахид Ангътян 