На 40

На 40 съм същото
солено момиче,
направено от сълзи, море и мечти.
Тъгувам понякога, но
се усмихвам по-често.
Лекотата отвътре се превръща постепенно в естествено състояние.
Дълго пътувала,
душата намерила е най-сетне пристан.
Където трябва да бъда, там съм.
Когато трябва да тръгна, потеглям.
И всичко е толкова лесно и простичко.
Към нищо не съм привързана вече.
А някак принадлежа на всичко.
Защото принадлежа на себе си, и така – на цялото.
И докъдето виждат очите – светлина е.
И докъдето стига умът – доверие е.
И дордето имат сила ръцете – прегръдка е.
И дордето диша сърцето – любов е.
Лее се. В мен и извън мен.
40 години бродих навън, за да достигна най-съкровеното местенце вътре.
И сега стоя със зареян поглед в небето
и ви признавам:
Душата е най-красива в полет.

🤍

“Пристигнала си!”

Винаги съм била свръхпродуктивна. Винаги ме е движил мотивът да си поставям цели, а след това, да запрятам ръкави и с постоянство и отдаденост да ги постигам. Без значение колко е трудно, без значение колко усилия ще ми струва. Не съм се страхувала никога от това. И след всяко „Браво, ти успя!” добавях повече стойност към себе си. И колкото повече растях, толкова по-големи ставаха изискванията към мен. Моите, а и на другите. Още от дете съм такава – измервам ценността си с успехите, с материализираните желания, с постиженията. А е много възможно да съм си дошла на този свят програмирана така. И в първите тридесет и … години да е било нужно да извървя този път, за да се събудя един ден и да осъзная, че не мога повече по този начин.

Не става, хора! Нещо в мен е изначално изменено. Достигнах момент в живота си, в който разбрах, че не е нужно да правя, за да съм. За да струвам. За да съм ценна. Странно е, непривично ми е и не се свиква лесно. Свиквам с това вече няколко години. Има дни, в които умът ми ме хвръля обратно на тепиха и безпощадно ме смазва:

„Пореден ден, а какво си свършила? Толкова потенциал на вятъра…жалко!”

Само знам, че не може вече да е другояче. Не се припознавам в онова момиче. Сега мога да стоя цял ден в безтегловност и да се наслаждавам на нищоправене. И да не чувствам никаква вина за това. Мога да съзерцавам морето и да не броя времето, в което наблюдавам как две вълни се гонят и никога не се срещат. Мога с часове да гледам небето и да следя как чайките кокетничат с вятъра. Мога да меся хляб и да се наслаждавам на бавните движения на ръцете си. Да гледам как се смесват стихиите в него и се опитомяват една друга. Как водата пристава на брашното…или е обратното?! Как пръстите ми потъват в мекото тесто..пак, и пак, и пак…

Трудно смилаема опитност. Дълъг, болезнен и често изтощителен процес, истинско пътуване през сенките. Да изтръгнеш всико онова, което си мислиш, че си, или, което е заложено, но вече не ти служи. И всичко онова, което не е твое, но е залепнало по теб като втора кожа. И всичко онова, в което си се превърнал, за да оцелееш. За да се съхраниш и да стигнеш до тук, до този момент: да седиш в тишината на догаряща свещ и да пишеш тези редове. Е, пристигнах! И свалям доспехите си докрай. Оставям ги да се свлекат от мен и да олекна, за да дишам.

Без багаж. Без цел. Без очаквания. Без амбиция. Без продукция. Без умисъл. Без суета.

Минах през всички етапи. Да жадувам да бъда отново продуктивна. После, да ме дразни целия свят, в който всеки създава нещо всеки миг. После, да не ме вълнува този свят, в който толкова дълго съм съществувала.

Време е за нов свят, мой си свят. Такъв, скроен по моя мярка. И той вече е сътворен и ме очаква да вляза и да се закотвя в него с цялото си. Свят, в който душата ми твори чрез мен, а аз само я следвам. Не, за да се покажа, не, за да получа „браво”, а за да дишам. За да съм.

*Написала съм този текст на десети май тази година. Открих го случайно и докато го четях, нещо в мен трепна и рече: „Сподели го и го остави в 2022. Влез в новата на чисто. И затвори тихичко вратата. Пристигнала си.”

Дъжд от светлина

В зората на нов спектакъл сме. И какво впечатляващо начало само! Светлина се излива като дъжд…Нека осветли всяко кътче, на което вече му е дошло време да излезе на светло… и да бъде най-доброто за всички нас!

Добро утро! ☕️

Ново начало

Ех, какъв вълнуващ ден, въздухът вибрира различно от ранно утро!
Да бъде добра година за всички ученици, учители и родители!Да бъде прозорецът на знанието и познанието винаги отворен и да свети като ясно синьо небе!
Да бъдат всички деца приети, подкрепени, разбирани, прегръщани…обичани!
Да се сплитат нови приятелства, и да се заздравяват стари!
Да има сълзи от радост и вълнение, че нещо ново се оформя в живота ни, каквито са и моите днес, докато държа ръката на моето пораснало момче и го повеждам към неговото ново начало!
Да бъде най-доброто за всички ни! ❤️

Огън в небето

Днес рано сутринта край морето ни посрещна експлозия от огнени багри…

Беше неописуемо красиво, небето направо изгаряше от страст. Усетих го като да е влюбено в Слънцето и да се вълнува да го види, да го прегърне и да му отдаде цялата си необятна шир да свети и да излъчва любов.

Само няколко минути по-късно обаче, миг преди да изгрее любимата му, то прибра в себе си всички цветове. И замлъкна. И стана тихо, меко, пастелно и леко носталгично. Пред мен изникна образа на художник, чезнещ по музата, внезапно напуснала го. Сякаш бе взел назаем небосвода, наместо платно, и рисуваше картина на самотата си. Изключително пестелив в светлосенките, предпазливо посягащ към силните тонове, мацващ ги само колкото да провери как биха преподредили света му. И същевременно толкова дълбок и копреещ за преобръщане изотвътре устрем. Пленена бях! Самотата му бе толкова възхитителна!

И небето бе възхитително. Напълно освободено от нуждата да отговори на очакванията ни. Освободено от нуждата да ни допусне до дълбините си. Освободено от нуждата да ни покаже любимото Слънце. Пусна плътните си, млечно сини завеси и двамата останаха насаме. Да си разказват истории за Любовта.

24 часа разлика

Споделям с вас кадри от две последователни новораждания на Слънцето. Благодарение на Празника на Цветовете имах шанса да съм там, на плажа, заровила крака в пясъка, гледаща в далекото и в събота, и в неделя.

Вижте колко са различни картините, ако и художникът да е един и същ. Колко различно изгрява денят…а разликата е точно 24 часа…Нито повече, нито по-малко.

Толкова мъдър учител е природата! И толкова много можем да научим за себе си, съзерцавайки я. Защото ние сме неразривна част от нея, и когато открием отново в себе си тази връзка и я заздравим, тогава имаме очи да виждаме синхроничностите навсякъде и да разчитаме така нужните ни послания.

Илюзия е, че никога не се променяме, ние се изменяме всеки миг, всеки ден. Всяко утро се ражда нова версия на нас самите, и е толкова ценно да получиш потвърждението на природата, че всяка твоя версия е красива и…заслужаваща съществуването си.

Добро утро и днес! Обичайте (се)!

Някой, някога, някъде…

Някой някога живял е тук. Някой някого изпращал е всяко утро, застанал на прага, облегнат на бялата рамка…Махвал е с ръка и е пожелавал да е хубав денят му. Някой някога изпратил е този някого за последен път. А всеки следващ ден стоял е на прозорчето и е придърпвал пердето от посивяла дантела с надежда, че ще види този някого отново. Ще го види да се връща с букет цветя, или пък с дъжд в очите, но те ще гледат отново към прага на дома, а не към нищото. Някой някога мечтал е да дойде денят, когато ще има някой, който да разтреби дворчето от всички натрупани в годините вехтории. Да изчисти миналото, за да дойде бъдещето. Някой, който да вдъхне живот на живота в тази къща. Някога, а именно днес, застанах отпред да се полюбувам как белият храст танцува със вятъра. И вдъхнах живот на тази история. Искам да кажа на онзи, който се крие зад пердето, че всеки ден е онзи някой ден, в който да започне отначало. И че някой някъде ще види това…и ще се усмихне. ❤️

Изгревно

И днес беше вълшебно! И днес слънцето изрисува небето по начин, невиждан никога преди. Всяко утро е различно, ражда се нов ден, неизживян никога преди… Ден, който ние имаме възможност да обагрим с нашите боички така, както ни идва отвътре…Дадена ни е свободната воля да нарисуваме всичко онова, което искаме…или от което имаме истинска нужда?! Ами какво друго ни остава?! Да грабваме четките и да рисуваме с размах….