Всяка жена има дом, вътре в сърцето си. Домът не е място, не е и пространство. Домът е времеубежище. Домът е усещането, че жената е цяла, че е себе си, напълно и изцяло.
Всяка жена има нужда да се завръща у дома. И да го прави толкова често, колкото душа ѝ иска. На някои им стига да е веднъж в годината, ала други…други имат нужда да бъдат у дома си всеки ден, дори и за минута-две. Домът може да е морето, любима песен, може да е гората или пък тишината. Домът е чувството на пълна свобода, разливане, лекота на съществото. Без стягане. Без маски. Без ролите, в които ежедневно влизаме или от които излизаме. Домът е песен, полъха на вятъра или пък съзерцанието на слънчевия лъч, току пронизващ зеленото листо на дървото над нас. Домът може да е време за себе си, далеч от всичко познато.
Дано никоя жена никога не си позволи да изгуби пътя към дома. А ако това все пак се случи, дано не спира да търси пътека обратно….дори да отнеме години!
Домът е осъзнатостта за пълната ни мощ.
И когато жената е там и е почерпила от личната си сила, тя е готова да се върне в света и да я излее, споделяйки се. Жената е у дома си в онзи миг, в който душата ѝ тържествува, пее и се смее. Един ден този миг ще трае вечно, знам, а дотогава…дотогава ви пожелавам повече мигове, в които сте си у дома.

Дарявам ви усещането да си потопен в розовото поле…
Дарявам ви аромат и чувство за принадлежност към земята българска…
Дарявам ви една българска роза…
Дарявам ви любов и изобилие!
❤️

Благовещение.
Благо да вещаеш.
Колко звънливост има в българския език!
Колко истина!
Колко топлина се разлива в мен, когато изговарям думите “благо”, “вещая”, “сърце”, “душа”…всички, всички!
Благо да е, мили хора!
Да е пролет в душите ни, да тичат свободни мислите и чувствата ни, да сторваме пространство на мечтите да се разгръщат…за наше и всеобщо благо! 🤍

Пътят, по който не поех,
можеше да ме отведе на приказни места.
Никога няма да знам,
защото пътят, по който не поех,
не е бил моят път.

Небето, което не видях,
може да е било обсипано
с безброй звезди,
но не е било небето,
под което да раста.

С роклята, която не си купих,
можех да бъда неустоима,
но не е била моята рокля,
около която бедрата ми танцуват.

В очите, които не срещнах,
е можело да има любов,
но така и няма да разбера:
от тях не ме е гледала моята душа.

Честит световен ден на поезията! ❤️

Стих: аз
Снимка: интернет

“Вземете си кокиченца!” – протегна към мен ръце една възрастна жена, седяща пред Централна поща. Беше подредила грижливо малки букетчета кокичета, синчец и минзухари и дори свадливите облаци се усмихваха на късчетата пролет.

“Ще се върна малко по-късно.” – казах аз и се шмугнах в сградата. Имам писмо за изпращане. Такова, истинско, от хартия, с пощенски марки на теменужки и обозначени редове за подател и получател върху плика. Ще пътува за Хамбург, където живее tante Helga. Съвсем скоро ще става на 88 години и ѝ изпращам картичка и снимки на децата, да види колко са пораснали. Леля Хелга бе омъжена за братовчед на моята баба, чичо Хампо. Тя – руса и синеока като Снежанка от приказките, той – мургав, с голям нос и прилично космат (да се чете мъжествен) като истински арменец. В годините, в които живеех в Германия, често им гостувах и винаги съм се чувствала като част от тяхното семейство. Останахме много близки и през всички тези години не сме спирали да общуваме. Аналоговият телефон посредничи за обичта ни, но не може да предаде образите. И това е чудесно! Харесва ми така. Чичо Хампо почина миналата година, и сега пианото, на което толкова обичаше да свири, събира само прах, също като огромната му колекция от плочи и дискове. Леля Хелга казва, че върху него подрежда снимките и картичките, които ѝ пращам периодично. Този път ѝ избрах най-жизнерадостната, тази с балоните: дано я усмихне поне мъничко.
На излизане от пощата възрастната жена с очи с цвят на небе е още там.

“Изберете ми три букетчета, моля!” – казвам ѝ благо. Не зная защо точно три, сигурно защото е хубаво число. Тя ми ги увива внимателно в салфетка и ми благодари. Продължих пътя си. По-късно разбрах. Имах още три спирки в този ден и в три чифта очи се огледах. При всяка среща подарих по букетче. Стори ми се, или пък не, че и слънце изпече.

Отварям очи и в тихото утро и изпитвам копнеж да те прегърна. Казват, че е твоят ден днес. Та има ли ден, който да не е, мамо?
Вече живеем в различни домове, и затова дойдох да те прегърна с думи, мамо, и да ти кажа какъв правиш живота ми. Но как да го направя с думи? Всяка е някак бледа и недостатъчна да излъчи обичта, с която те обичам.
Без мама няма живот. Мама е в клетките ми. Мама е дала от своите клетки, за да бъда аз тук. Мама ме е носила девет месеца под сърцето си, а после цял живот в него. И на една, и на десет, и на четиридесет, все е същото.
Мама е винаги там, дори когато не съм я повикала, когато имам нужда от нея, а дори не го зная. Когато се чувствам уплашена, глупава, или пък несигурна, когато ми е лошо, или пък не мога да се справя сама. Мама е винаги там да ми даде опора, милувка и гръб, които да ме стоплят и да ме държат изправена след като съм паднала или полетяла.
Колко сила има в очите ти, мамо! И колко планини е премествала тази сила заради мен. Но зная, че ти го правиш и заради своята майка, и заради нейната майка, и заради всички всички майки назад в паметта.
Ах, мамо, как да намеря дума най-добра за тебе? Ти си вселена, а как се описва вселената? Тя се чувства. Тя се живее.
Всеки ден в любов и благодарност.
Честит празник, мамо!
Обичам те.
С тези две думи ти подарявам всички цветя на света.
❤️

Вдъхновена. Ядосана. Разплакана. Неуверена. Смееща се. Игрива. Гневна. Чувствена. Закачлива. Съмняваща се. Решителна. Забавна. Мълчалива. Прибрана навътре. Прегръщаща целия свят. Свенлива. Докачлива. Доминантна. Кротка. Отпусната. Доверяваща се. Лутаща се. Бъбрива. Тъгуваща. Танцуваща. Наранена. Наслаждаваща се. Празнуваща. Мечтаеща. Сбъдваща. Силна. Уязвима. Молеща за помощ. Подкрепяща. Пееща приспивни песни. Възпяваща живота.

Всички тези жени съм аз.

Те живеят в мен. Аз живея чрез тях. Всяка една представлява съкровена частица от душата ми. И когато по някаква причина забраня някоя от тях и я заключа в тъмна стая, част от мен умира. Жива съм, само когато протегна ръце и ги приютя всички в обятията си. Цяла съм, когато всяка една е обляна в светлина. Когато всяка една е приета, такава, каквато е, когато е истински почувствана, когато е заела своето специално място, когато е обичана.

Всички тези жени съм аз. И такава съм съвършена.

Вчера.

Сутринта започва с тежест в гърдите и тревога около детето. Поплаквам си, после стисвам зъби и продължавам в деня си с цялото отпускане и доверие, на което съм способна в този момент. Чувствам присъствието на душата си все по-осезаемо и знам, че щом сме двама, страшно няма.

Това е илюзия, разбира се, защото не сме две, а е само тя и в нея има толкова сила и мощ да ме преведе през всичко, че се чувствам в най-сигурните ръце. Като стълб, плътен и категоричен, който ме държи изправена отвътре навън. И все пак животът ни в материалния план изисква някак това разграничение, то е нужно най-вече на ума, та да не губи съвсем разсъдъка си.

Докато няколко неща се завъртат в пространството едновременно и предизвикват вниманието ми, както обикновено, си водя разговор с душата, като със стара приятелка: “Ех, душа моя, какво е това сега?! Какво идва да ми каже? Дай ми съвет, как да подходя? Прати ми знак, моля те…” И също: “Нали ти ме вкара в това!? Хайде тогава, помагай и ме измъкни!”

Говоря си, следя пътя, защото шофирам и си търся скритите послания. И изведнъж пред мен блесват морето и небето в своите наситени нюанси на синьо, зелено, аквамарин и тюркоаз. Трябват ми няколко секунди да отбия от пътя. Само докато си помисля, че искам отблизо да попия този невероятен природен спектакъл, паркомястото се явява пред мен, широко и достъпно, а душата ми намига весело и казва: “Отивай, хайде!”

И се озовавам там: сред чайките, воя на вятъра, мощта на морето…Там, сред чудото на природата. Вдишвам дълбоко, отварям широко гърди, за да влезе навътре през диханието тази красота и да се влее в цялата мен.

И ето, посланието се влива заедно с чудото на природата. “И това ще мине. След секунди картината ще е друга. Вятърът ще запрати облаците в друга посока, светлината ще ги пребоядиса в друг цвят, и ще завали сняг (десет минути по-късно наистина заваля!), и после ще изгрее слънце, и морето ще фучи, а когато се умори, ще легне тихо в леглото си от пяна…

Ти само стой стабилно в себе си. Хвани стълба си и се дръж за него, дръж се за себе си. Защото всичко отминава под това небе. И идва друго. В този кръговрат се крие истината за цялата красота на този свят. И за нас, като част от живата природа.”

“Благодаря ти, душа моя, благодаря!” – тичам към колата обратно и някаква невидима сила усилва скоростта и на краката, и на връщането ми в мен си. Става за миг, а вече е друго. Всичко е друго. И дъщеря ми ме посреща на вратата друга – с грейнали очи и на крака.

Промяната винаги върви отвътре навън. Светне ли отвътре, светлината ще побърза да се прояви и навън. Чудо е! Чудото на живот през душата.

От вчера пиша една история за това медно пано, спомен от моята медзмама (от арм.: баба). Разказвах ви за историята на паното, легендата за Ахтамар, и как го открих, и какви мисли нахлуха… Текстът стана дълъг, протяжен, описателен, че и трогателен. Но не можа да се роди наистина. Не се получи да го изпиша. Днес знам защо…и идвам да ви го споделя. И съм съвсем сигурна, че именно тя, медзмама, е прокарала невидимата си ръка през мен, та чак до същината ми, и е положила там, вътре, късчето осъзнаване. И то е толкова живо, видимо и ясно, че е съвсем лесно да го изпиша сега. Защото не го мисля, чувствам го.
Всеки човек, стъпил на пътя ни, е благословия. И всеки човек, който е бил част от пътя ни, никога не си тръгва. Оставя време, оставя опит, оставя урок, дар или познание. Оставя най-доброто, на което е способен. Пише се присъствие, изговаря се любов.
Паното на Ахтамар сега “присъства” в моя дом, точно там, до зеления фикус филодендрон. Аз познавам тази картина. Оживявам в нея. Пак съм хола на медзмама, домът на моето детство.И е мирно, и е тихо, и няма нужда от повече думи. Само от чувстване.

Има мигове, в които ми се иска да прегърна цялата болка на света. Да я сгуша в обятията си, като в топло одеяло, и в тишината от небето да падат като звезди отговорите на всички въпроси, които тежат на сърцата. Да уверя всеки един, не с думи, а с прегръдка, че всичко ще бъде наред. Че всичко Е наред. И че винаги светло и тъмно се редуват. Но в основата си всичко идва от светлината и нейния безконечен копнеж за цялост. За сливане. И ще е тихо…ще е толкова тихо, че да могат душите да общуват необезпокоявано.
Знам, че не мога да излекувам цялата мъка на света. Знам, че всеки има път и сама душата му го е нарекла, избрала и начертала. И пак сама тя ще поведе човека по него. Меко, фино и нежно, или с голямо разтърсване, което изглежда непреодолимо. Аз не искам да се бъркам в работите на душата. Но все пак ако ти, който четеш това, имаш нужда от безмълвна прегръдка, такава, в която сърцата ни ще се докоснат за миг, два, три и душите ще се чуят, знай, че точно в този момент ръцете ми те прегръщат.

И те чувам.
И те виждам.
И те усещам.
И те разбирам.
И те приемам.
И те обичам.
С цялото ти.
Бъди!

Лесно се обича лятотo, но пробвай да обикнеш есента! Можеш ли да обикнеш хладния й нрав сутрин, когато се измъква гола от леглото и свъсено размества облаците като кичур коса?Можеш ли да обикнеш ветровете й, нахлуващи в тялото ти като неканени гости? Можеш ли да свикнеш с необяснимите й сълзи, в които се събира цялото небе? И можеш ли да се сприятелиш с внезапните й бури, които те връхлитат, когато най-малко очакваш? Есен се обича трудно. Иска се смелост да погледнеш сенките в очите. Иска се да виждаш красотата и в прекършените клони. Иска се да можеш да се любуваш на осиротяващите дървета. Иска се да можеш да бъдеш сам със себе си. И да не чакаш някой да те спаси в тъмното на всяка цена. Спасиш ли сам себе си, вече ще обичаш есен. И за теб това ще е най-топлият сезон.