Ден на първа пролет,
ден на децата със синдром на Даун,
ден на поезията –
толкова слънчеви поводи за празнуване днес!
Обичам поезията, уютно й е на душата ми в нейните сладкодумни обятия. И докато една нощ се прегръщахме, се роди това стихотворение. Дарявам ви го. 
И нека с нарастването на светлината навън, расте и тази вътре в нас!
***
В най-дълбокото на очите ти
видях себе си – гола и пряма
и така силно притегли ме образа,
че реших пред света така да застана.
Нейде приемана, нейде отхвърляна
закрачих, безстрашна и боса,
а твоите ръце кълбото търкулнаха,
като нишки сребро заблестяха път и посока.
И дишах, и гръдта ми се пълнеше
с въздух по-наситен, по-жив и по-нов
и талази живот ме изпълваха цяла
и бях течаща вода, бях извор, поток.
Вървях ли, вървях, и дните попивах,
а после прегръщах нощта
над мен звезди в небето бродираха
златната мантия на изгрева заранта.
Преобърнах света и къде ли не бях,
целувах, обичах и тръгвах си пак,
но в ничии очи отново тъй красива
като в твоите тогава аз не се видях.
И тръгнах обратно, нишките следвах,
прииска ми се да съм у дома,
свещ да запаля, да се разотидат сенките,
а аз да измия сърце и снага.
Но погледнах нозете си – чисти и бели,
досущ като месечина една
тогава разбрах, че само душата пътувала е,
за да позная себе си и любовта.
Анахид Ангътян 