Tag: природа

Дарявам ви усещането да си потопен в розовото поле…
Дарявам ви аромат и чувство за принадлежност към земята българска…
Дарявам ви една българска роза…
Дарявам ви любов и изобилие!
❤️

“Едно от най-вълнуващите неща в живота е, че само от време на време човек е сигурен, че ще живее вечно. Понякога го съзнава, когато стане рано в часа на нежната тържествена зора и застане сам, отметнал глава назад, загледан нагоре в бледото небе, което бавно порозовява, а на изток стават такива прекрасни непознати неща, които карат човек да изкрещи от възторг и сърцето му да замре – неща, които се повтарят всяка сутрин от хиляди, хиляди години. Тогава човек го осъзнава за миг.”

Откъс от “Тайната градина”, написана от Франсис Бърнет, който много ми пасна на днешното усещане.

Честита първа пролет! ❤️

На октомври му принадлежат тихите сутрини. Толкова си забавил темпото, че чуваш как диша душата ти. Догонил си я. А тя, милата, има нужда от съвсем мъничко, за да се усмихне и да настрои сетивата ти за великолепието на живота, преобразено в простички неща. Като ей този миг на съзерцание от едно утро, в което вятърът си играеше с покривката по толкова очарователен начин, че постоях дълго там и се вълнувах заедно с тях. Те си нямаха никаква друга работа. И аз, изглежда, си нямах. И нужда от повече нямах: догонила душата си, си имах(м) всичко в този миг.

Всяко утро приказката ни започва отначало.
Ражда се слънцето, раждаме се и ние. С плам. С устрем. С доверие, че днес ще я напишем красиво. И с добър край. Какво да го правиш, сърцето?! Докато тупти, ще открива път обратно към вярата, с детинско, понякога наивно, но никога нестихващо любопитство. И никога няма да греши. Пулсът трасира пътя.

Събуждам се и пак е юли – слънчев, напет…готов да изсипе цялата си благословия върху нас!
Орисник е юли –
за повече лекота в дните ни,
за повече радост от малките неща,
за повече смях от сърце,
за повече време за случване на онова, което обичаме, и,
което вика силата ни близо, та да я вдишаме и излъчим.
Орисани сме!
Да бъде за всички ни!💜

*Снимката е от едно приключение с кола, две момичета, няколко рокли, един фотоапарат и мнооого лавандула.
Gergana Encheva, благодаря ти! ☺️

Вчера.

Сутринта започва с тежест в гърдите и тревога около детето. Поплаквам си, после стисвам зъби и продължавам в деня си с цялото отпускане и доверие, на което съм способна в този момент. Чувствам присъствието на душата си все по-осезаемо и знам, че щом сме двама, страшно няма.

Това е илюзия, разбира се, защото не сме две, а е само тя и в нея има толкова сила и мощ да ме преведе през всичко, че се чувствам в най-сигурните ръце. Като стълб, плътен и категоричен, който ме държи изправена отвътре навън. И все пак животът ни в материалния план изисква някак това разграничение, то е нужно най-вече на ума, та да не губи съвсем разсъдъка си.

Докато няколко неща се завъртат в пространството едновременно и предизвикват вниманието ми, както обикновено, си водя разговор с душата, като със стара приятелка: “Ех, душа моя, какво е това сега?! Какво идва да ми каже? Дай ми съвет, как да подходя? Прати ми знак, моля те…” И също: “Нали ти ме вкара в това!? Хайде тогава, помагай и ме измъкни!”

Говоря си, следя пътя, защото шофирам и си търся скритите послания. И изведнъж пред мен блесват морето и небето в своите наситени нюанси на синьо, зелено, аквамарин и тюркоаз. Трябват ми няколко секунди да отбия от пътя. Само докато си помисля, че искам отблизо да попия този невероятен природен спектакъл, паркомястото се явява пред мен, широко и достъпно, а душата ми намига весело и казва: “Отивай, хайде!”

И се озовавам там: сред чайките, воя на вятъра, мощта на морето…Там, сред чудото на природата. Вдишвам дълбоко, отварям широко гърди, за да влезе навътре през диханието тази красота и да се влее в цялата мен.

И ето, посланието се влива заедно с чудото на природата. “И това ще мине. След секунди картината ще е друга. Вятърът ще запрати облаците в друга посока, светлината ще ги пребоядиса в друг цвят, и ще завали сняг (десет минути по-късно наистина заваля!), и после ще изгрее слънце, и морето ще фучи, а когато се умори, ще легне тихо в леглото си от пяна…

Ти само стой стабилно в себе си. Хвани стълба си и се дръж за него, дръж се за себе си. Защото всичко отминава под това небе. И идва друго. В този кръговрат се крие истината за цялата красота на този свят. И за нас, като част от живата природа.”

“Благодаря ти, душа моя, благодаря!” – тичам към колата обратно и някаква невидима сила усилва скоростта и на краката, и на връщането ми в мен си. Става за миг, а вече е друго. Всичко е друго. И дъщеря ми ме посреща на вратата друга – с грейнали очи и на крака.

Промяната винаги върви отвътре навън. Светне ли отвътре, светлината ще побърза да се прояви и навън. Чудо е! Чудото на живот през душата.

Ден на първа пролет,

ден на децата със синдром на Даун,

ден на поезията –

толкова слънчеви поводи за празнуване днес!

Обичам поезията, уютно й е на душата ми в нейните сладкодумни обятия. И докато една нощ се прегръщахме, се роди това стихотворение. Дарявам ви го.

И нека с нарастването на светлината навън, расте и тази вътре в нас!

***

В най-дълбокото на очите ти

видях себе си – гола и пряма

и така силно притегли ме образа,

че реших пред света така да застана.

Нейде приемана, нейде отхвърляна

закрачих, безстрашна и боса,

а твоите ръце кълбото търкулнаха,

като нишки сребро заблестяха път и посока.

И дишах, и гръдта ми се пълнеше

с въздух по-наситен, по-жив и по-нов

и талази живот ме изпълваха цяла

и бях течаща вода, бях извор, поток.

Вървях ли, вървях, и дните попивах,

а после прегръщах нощта

над мен звезди в небето бродираха

златната мантия на изгрева заранта.

Преобърнах света и къде ли не бях,

целувах, обичах и тръгвах си пак,

но в ничии очи отново тъй красива

като в твоите тогава аз не се видях.

И тръгнах обратно, нишките следвах,

прииска ми се да съм у дома,

свещ да запаля, да се разотидат сенките,

а аз да измия сърце и снага.

Но погледнах нозете си – чисти и бели,

досущ като месечина една

тогава разбрах, че само душата пътувала е,

за да позная себе си и любовта.

Не си отива Август.
В кожата ми е попил. Зноен, изобилен, превъзбуден, разточително щедър. Събуждащ необуздана страст за живот. Тук. Сега. Веднага. По много. Безразсъдно. Пъстроцветно. Необятно.

Не се сбогувам с Август.
Той никъде не тръгва, а само плавно прелива в Септември. Златния, благ, мек и привидно поседнал да си почине Септември. За никъде не бързащ, прегръщащ потоците ни навътре в себе си. Даващ им пространство и тишина. Показващ колко много пластове се крият в дълбочина, невидими за погледа, плъзгащ се по повърхността.

Илюзия е краят. Игра на ума. Сякаш раздялата е нужното доказателство, че е било. А тъгуването – нашият билет за присъствие.

А всичко е тук да остане. Всичко, родено от нас, с нас, за нас, диша безсмъртно. В безбройните измерения на съзнанието. Било е, е и ще бъде. Завинаги.

“Живей себе си!”
Три думички, а в тях – целия смисъл.

Точно преди седмица потънах за първи път в пустинните пясъци.

Това изречение го сътвори ума.

А сега ще говори душата:
Аз съм в пустинята. Днес. Сега. Вчера. Утре. После. Още. Времето е химера. И дори да опитваш да го задържиш в дланта си, то се разпилява на хиляди, хиляди песъчинки, всяка от които съдържа цялата вечност. Всичкото време. А пространството? И него не можеш да уловиш, да го обясниш, да го обхванеш в цялост. И то не съществува само по себе си. То обединява и събира в себе си всичко, навсякъде, тук и там, навътре и навън. И отвъд.

Аз сега съм тук, в пустинята. И не съм си тръгвала никога. Тя живее в мен. Пулсира, топли, разказва и разгръща…мълчаливо, но с такава мощ, която отива само на природата.

Още малко…и ще ви разкажа в цвят за любовта, която никога не умира. И никога не си тръгва. Защото където и да идеш, я носиш в теб.

Не съм от хората, които стигат до зала за спорт. Тъй де, не обичам бройки, покриване на нормативи, изпълняване на задания или следване на определени стъпки…но обожавам да се движа свободно – да плувам, да танцувам, а отскоро и да карам колело. Днес ми се отвори прозорче в края на деня, оставих на паркинг колата и хукнах за колелото, опакована с дебели шал, шапка и ръкавици в чест на варненския вятър.

Имах точно час за среща със себе си. Денят преваляше, когато се гмурнах с очи в безкрайността на морето. Избрах крайбрежната алея, за да дишам соления въздух, да усещам как вятърът току донася пръски от разбиващите се вълни върху лицето ми и просто да се нося след порива си. Без план. Без посока. Е, признавам, много е трудно да примираш от наслада от ширналото се пред теб великолепие и да искаш да запечаташ всеки сантиметър от него с апарата, и едновременно с това да не искаш да спираш да въртиш педалите. Затова предимно улавях миговете със сърце.

Пътят на връщане поведе през Морската градина и влязох тутакси в друга реалност. Колко ли такива места по света съществуват? Да можеш за няколко секунди да се прехвърлиш от море в гора, която, макар и през зимата, да те настани топло в прегръдката си и да ти даде свежест, покой и тишина като никъде другаде…

Не спирах да движа краката, а гледката се менеше пред мен, на моменти море и гора се целуваха, тъй близо бяха едно до друго, а на моменти се отдалечаваха, само за да се притеглят още по-силно в следващия отрязък.

Казват, че ставаш по-красив, когато си щастлив. Няма как да не е така, щом удоволствието от преживянито се изстрелва директно от недрата ти и се отпечатва на лицето ти. Слънцето е попило в луничките, вятърът е проветрил мислите, кръвта е затанцувала в кръг.

Понякога малкото време между две премествания на стрелките на часовника дава криле на цялото друго време. Дава още лекота. Радост. Свобода. И копнеж за още.

В зората на нов спектакъл сме. И какво впечатляващо начало само! Светлина се излива като дъжд…Нека осветли всяко кътче, на което вече му е дошло време да излезе на светло… и да бъде най-доброто за всички нас!

Добро утро!

Когато си уловил тази есенна прелест не с фотоапарата, а със сърцето си…Когато си запечатал в тъканта си този празник от цветове и форми…Когато си усетил това мирно, тихо и същевременно непоколебимо присъствие на природата в нейната цялост и нейния шепот “Аз съм…аз съм…аз съм…”…Тогава…тогава нито един сив тон, изрисуван от дъжда, не може да замести усещането, което очите, душата и цялото ти същество нашепват:”Аз съм…аз съм…аз съм…”.

Тихо, плавно и обагрено в розово злато потапяне в ин енергията на годината.

Равноденствие е. Време за равносметка, казват. За обръщане навътре. Е, хайде да видим какво още има да се плеви в нашето вътре. Какво има още да се разчиства в градинката ни, да се проветри в дома ни, онзи дом, чиито две прозорчета светят, когато се смеем, а угасват и са мътни, когато тъжим. Онова вътре, което валидира всяка частица от нашето навън. Това си пожелах днес, в зародиша на новия ден, докато той още беше прозрачен като дихание…Чистота. Въздух. Тишина. Пространство. Без рамки. Без защити. Без тегло. Празнота, в която да се разтвори Новото и да изпълни всяка клетка с нужното. Чаканото. Спомненото. С най-доброто.

Човек трябва да излезе от града, за да послуша щурците, да чуе песента на вятъра, танца на тревите…и най-вече да чуе себе си.
Човек трябва да излезе сред природата, за да срещне себе си и да усети от какво има нужда душата му…
Човек трябва да излезе от града, за да потъне в онова омагьосващо зелено, поне за миг, поне за миг…