Ден на първа пролет,

ден на децата със синдром на Даун,

ден на поезията –

толкова слънчеви поводи за празнуване днес!

Обичам поезията, уютно й е на душата ми в нейните сладкодумни обятия. И докато една нощ се прегръщахме, се роди това стихотворение. Дарявам ви го. ❤

И нека с нарастването на светлината навън, расте и тази вътре в нас!

***

В най-дълбокото на очите ти

видях себе си – гола и пряма

и така силно притегли ме образа,

че реших пред света така да застана.

Нейде приемана, нейде отхвърляна

закрачих, безстрашна и боса,

а твоите ръце кълбото търкулнаха,

като нишки сребро заблестяха път и посока.

И дишах, и гръдта ми се пълнеше

с въздух по-наситен, по-жив и по-нов

и талази живот ме изпълваха цяла

и бях течаща вода, бях извор, поток.

Вървях ли, вървях, и дните попивах,

а после прегръщах нощта

над мен звезди в небето бродираха

златната мантия на изгрева заранта.

Преобърнах света и къде ли не бях,

целувах, обичах и тръгвах си пак,

но в ничии очи отново тъй красива

като в твоите тогава аз не се видях.

И тръгнах обратно, нишките следвах,

прииска ми се да съм у дома,

свещ да запаля, да се разотидат сенките,

а аз да измия сърце и снага.

Но погледнах нозете си – чисти и бели,

досущ като месечина една

тогава разбрах, че само душата пътувала е,

за да позная себе си и любовта.