Нов живот. Вгледах се в хилядите му, неизброими пътеки. Широки артерии, магистралообразни, и също тесни алеи, и криволичещи улички, и също кръстопътища, и едва забележими отбивки. И още повече такива, изобщо неначертани – аз съм тази, която ще ги трасира, извървявайки ги. Безброй избори, милиони вдишвания и издишвания, а между тях малки (или пък големи) смърти, и също точно толкова новораждания. Цикличност. “И всичко се повтаря, ден след ден!”, казваш си, но всъщност никога нищо не е същото. Изведнъж се обръщаш, за да видиш пътя назад и тогава разбираш, че си бил друг – дишал си различно, мислил си иначе, мечтите ти са били другояче скроени. Еуфория. Празник. Безвремие. После сблъсък и невъзможност да поемеш свободно въздух. Болката насича момента на миниатюрни фрактали, всеки от които дълъг цяла вечност. А после нещо те завихря и хукваш нанякъде, и дните се усещат като премигвания на клепачите, през теб тече самият екстаз и ти си толкова щастлив, че си тук, че можеш да чувстваш, че погледът ти се размазва и нищо не виждаш. Единствено усещаш. И после…после пак нещо стъпва на гърдите ти, а в стомаха се врязва горест. Пулсира – неумолима и непреклонна. “Защо съм тук? Какъв е смисълът на всичко това? Нищото дори е изпразнено от съдържание. Аз съм празна от себе си.”
И нов цикъл. Празнотата, капка по капка, започва да придобива форма – такава, каквато ти й придадеш със своя порив, с равномерното вдишване и издишване, с крака, който инстинктивно слагаш пред другия, а през това време всичко в теб, от върха на косата ти до върха на пръстите на краката ти, е устремено към новия смисъл, към новия ден, към надеждата, че си намерил още едно парченце от пъзела. От себе си, тъй щото да завършиш образа. Да си цял и осмислен.
Питам се от колко ли части се състои моят пъзел? На колко хиляди парчета е раздробен? И кога ще е цял образът, а душата ще се огледа като в съвършено чисто огледало и ще отдъхне, че най-сетне е на перона на пристигащите?
Нямам никаква представа. И никакво значение няма. Всичко тече и всичко се променя, но циклите неизменно се следват един друг.
Живот. Смърт. Живот. Смърт. Живот. (…)
Допират се, едва, едва, а после се пускат, защото знаят, че нищо не трае вечно… Освен едно…
….ти.
А с теб и песента на Вселената.
Анахид Ангътян 