“Вземете си кокиченца!” – протегна към мен ръце една възрастна жена, седяща пред Централна поща. Беше подредила грижливо малки букетчета кокичета, синчец и минзухари и дори свадливите облаци се усмихваха на късчетата пролет.

“Ще се върна малко по-късно.” – казах аз и се шмугнах в сградата. Имам писмо за изпращане. Такова, истинско, от хартия, с пощенски марки на теменужки и обозначени редове за подател и получател върху плика. Ще пътува за Хамбург, където живее tante Helga. Съвсем скоро ще става на 88 години и ѝ изпращам картичка и снимки на децата, да види колко са пораснали. Леля Хелга бе омъжена за братовчед на моята баба, чичо Хампо. Тя – руса и синеока като Снежанка от приказките, той – мургав, с голям нос и прилично космат (да се чете мъжествен) като истински арменец. В годините, в които живеех в Германия, често им гостувах и винаги съм се чувствала като част от тяхното семейство. Останахме много близки и през всички тези години не сме спирали да общуваме. Аналоговият телефон посредничи за обичта ни, но не може да предаде образите. И това е чудесно! Харесва ми така. Чичо Хампо почина миналата година, и сега пианото, на което толкова обичаше да свири, събира само прах, също като огромната му колекция от плочи и дискове. Леля Хелга казва, че върху него подрежда снимките и картичките, които ѝ пращам периодично. Този път ѝ избрах най-жизнерадостната, тази с балоните: дано я усмихне поне мъничко.
На излизане от пощата възрастната жена с очи с цвят на небе е още там.

“Изберете ми три букетчета, моля!” – казвам ѝ благо. Не зная защо точно три, сигурно защото е хубаво число. Тя ми ги увива внимателно в салфетка и ми благодари. Продължих пътя си. По-късно разбрах. Имах още три спирки в този ден и в три чифта очи се огледах. При всяка среща подарих по букетче. Стори ми се, или пък не, че и слънце изпече.

Отварям очи и в тихото утро и изпитвам копнеж да те прегърна. Казват, че е твоят ден днес. Та има ли ден, който да не е, мамо?
Вече живеем в различни домове, и затова дойдох да те прегърна с думи, мамо, и да ти кажа какъв правиш живота ми. Но как да го направя с думи? Всяка е някак бледа и недостатъчна да излъчи обичта, с която те обичам.
Без мама няма живот. Мама е в клетките ми. Мама е дала от своите клетки, за да бъда аз тук. Мама ме е носила девет месеца под сърцето си, а после цял живот в него. И на една, и на десет, и на четиридесет, все е същото.
Мама е винаги там, дори когато не съм я повикала, когато имам нужда от нея, а дори не го зная. Когато се чувствам уплашена, глупава, или пък несигурна, когато ми е лошо, или пък не мога да се справя сама. Мама е винаги там да ми даде опора, милувка и гръб, които да ме стоплят и да ме държат изправена след като съм паднала или полетяла.
Колко сила има в очите ти, мамо! И колко планини е премествала тази сила заради мен. Но зная, че ти го правиш и заради своята майка, и заради нейната майка, и заради всички всички майки назад в паметта.
Ах, мамо, как да намеря дума най-добра за тебе? Ти си вселена, а как се описва вселената? Тя се чувства. Тя се живее.
Всеки ден в любов и благодарност.
Честит празник, мамо!
Обичам те.
С тези две думи ти подарявам всички цветя на света.
❤️