Tag: смисъл

Отварям очи днес и виждам това…скъпа моя приятелка ми изпратила частица от нещо, което преди повече от година бях намислила като идея. Бях ѝ го пратила с думите: “Сподели ми какво мислиш”, а тя, както винаги, бе прегърнала идеята ми с обич и ме бе окуражила да я превърна в реалност. Мои думи и мои фотографии в едно – като календар за всеки ден.

Но не се случи точно така. Проектът не видя бял свят, остана в страната на нереализираните мечти. Не му беше времето ли, не беше достатъчно добър ли, не знам. Само знам, че тази идея, непрескочила бариерата на невидимото и останала само зародиш на нещо, което е било възможно да бъде рожба, случи за мен много. Показа ми, че:

• пътят винаги е по-важен от крайната точка
• и, че е изключително ценно да има с кого да го споделиш
• няма нищо на всяка цена
• е полезно да пуснеш контрола
• винаги е хубаво да пуснеш всички очаквания
• е нужно търпение и доверие, че винаги всичко се случва по най-добрия начин за теб
• дори и застрашен от провал, опитът е опитност, която си заслужава
• и със, и без този твой нов проект, който толкова си искал да сбъднеш, си тук, и си жив, и си ценен, и си достатъчен…и си обичан
• активността като самоцел е абсолютно излишна, защото поддържа фалшивина в теб – можеш всеки ден да твориш, без ограничения – правиш го с всеки твой жест и всяка твоя дума, идващи от същината ти

Да твориш…да твориш е фин процес, извиращ от душата ти, и следва да е лек и плавен като течаща река. Но понякога в реката има камъни, възпрепятстващи водата да тече свободно. И работата ти е първо да обърнеш внимание на тези “пречещи” камъни, взимайки ги един по един в ръце, разучавайки ги и люлеейки ги като свои деца, отдавайки им почит и разбиране, че е имало защо да бъдат точно там, където са били, и премествайки ги с благодарност на новото им място, когато службата им е отслужена. За да се превърнат от препятствие в стълбичка по пътя ти.

Ей такива мисли хвърчат днес в главата ми, в първия ден на август. Какво ще сътворя днес? Нямам никаква идея. Но ще бъде най-доброто, на което съм способна, такава, каквато съм точно в момента. Нито повече, нито по-малко. ❤️

Да имаш специално дете е голяма благословия. Но да имаш специално дете е и огромна отговорност. Да имаш специално дете, разбиващо на пух и прах всички познати постулати, е мисия – за детето, и за теб, избрания негов родител. Да имаш специално дете е най-добрият начин да се научиш да следваш безапелационно душата си и ясно и категорично да разпознаваш знаците ѝ; да се научиш на търпение, извънземно търпение; и да се научиш да виждаш и тълкуваш живота в дълбочина, за която не си знаел преди, че съществува.

Пиша това за всички родители, с които работата ми ежедневно ме среща, и които имат “различно” дете. Онези, които пристъпват прага на кабинета, с очи, пълни с уплаха, умора или безсилие. Онези, борещи се ден след ден със стигмата на обществената норма. Пиша това и за себе си, застанала току на ръба на силите си заради поредно изпитание с моето дете.

Да, изключително трудно е, и да, не е за всеки. Не е за всеки това да трепериш отвътре, знаейки, че разчиташ само на майчиния си усет и вярата, че душата знае най-добре кой е следващият ти ход. Не е за всеки това да си разбрал по трудния начин, че отговорността е винаги твоя и никога на някого или нещо извън теб, бил той и най-изпеченият лекар специалист или най-доброто лекарство. Не е за всеки това да разбереш, че отглеждайки такова дете, вие заедно имате задача непрекъснато да чупите като орехови черупки закостенелите основи на стари разбирания, модели и убеждения, с ясното разбиране, че това може да доведе до изостряне във взаимоотношенията, конфликти и осъждане. Да, дълъг е пътят, докато се появи отвътре новото – ореховата ядка, ядлива и вкусна. Дълъг и трънлив. Но ти нямаш избор, освен да го вървиш. Нямаш избор, защото детето те е избрало и знае, че семето ти е яко и ще изкласиш. И ще спомогнеш да се появи новото, различно светоусещане.

От сърце и душа ви моля, винаги подхождайте с уважение към различността, и дори да не я разбирате, приемайте я. Поглеждайте по-често под повърхността. Там се ражда напълно нов свят. Създават го специалните деца. А нов свят се гради с повече доверие и по-малко страх.

🤍

Дарявам ви усещането да си потопен в розовото поле…
Дарявам ви аромат и чувство за принадлежност към земята българска…
Дарявам ви една българска роза…
Дарявам ви любов и изобилие!
❤️

Отварям очи и в тихото утро и изпитвам копнеж да те прегърна. Казват, че е твоят ден днес. Та има ли ден, който да не е, мамо?
Вече живеем в различни домове, и затова дойдох да те прегърна с думи, мамо, и да ти кажа какъв правиш живота ми. Но как да го направя с думи? Всяка е някак бледа и недостатъчна да излъчи обичта, с която те обичам.
Без мама няма живот. Мама е в клетките ми. Мама е дала от своите клетки, за да бъда аз тук. Мама ме е носила девет месеца под сърцето си, а после цял живот в него. И на една, и на десет, и на четиридесет, все е същото.
Мама е винаги там, дори когато не съм я повикала, когато имам нужда от нея, а дори не го зная. Когато се чувствам уплашена, глупава, или пък несигурна, когато ми е лошо, или пък не мога да се справя сама. Мама е винаги там да ми даде опора, милувка и гръб, които да ме стоплят и да ме държат изправена след като съм паднала или полетяла.
Колко сила има в очите ти, мамо! И колко планини е премествала тази сила заради мен. Но зная, че ти го правиш и заради своята майка, и заради нейната майка, и заради всички всички майки назад в паметта.
Ах, мамо, как да намеря дума най-добра за тебе? Ти си вселена, а как се описва вселената? Тя се чувства. Тя се живее.
Всеки ден в любов и благодарност.
Честит празник, мамо!
Обичам те.
С тези две думи ти подарявам всички цветя на света.
❤️

“Какво ще си пожелаеш, когато дойде ред да духнеш свещичките?”, питаха ме малко преди рождения ден.
“Не знам!”, отговорих искрено. “Сякаш вече съм изпразнена от желания.”
Но ето че днес, когато изненадващо получих парче торта със свещичка на нея и трябваше все пак да я духна в духа на празника, затворих очи и желанието дойде само:
Време.
Пожелавам си време.
Време да съзерцавам изгрева.
Време да разговарям с баща ми и да черпя от неговата човешка мъдрост и сила за живот.
Време с моята мила майчица, в което да ме посвети в тайната на онези любими постни лозови сармички с много стафиди, канела и лимон. И всички останали рецепти, завещани от нейната майка. Защото за нас арменците храната освен любов е и памет.
Време да обичам момчето, с което сплитаме пръсти и живот заедно всеки ден.
Време да се вглеждам в очите на сина си и да потъвам цяла в този жаден за света и чудесиите му поглед.
Време да прегръщам дъщеря си. И да усещам топлината на физическото докосване в най-чистата му форма.
Време с моята леля, с която няма значение дали работим, пътуваме или сме на балкончето у тях и тя пали цигара – просто винаги е напълно споделено. Като да си със себе си, ама по-хубаво.
Време с моя вуйчо, човекът с най-добрите очи на света.
Време да гледам с умиление и усмивка как растат децата на братята и братовчедите ни и как дървото на живота се разгръща за рода ни.
Време да изпитвам онзи гъдел от нещо ново, което предстои и е толкова красиво в зараждането си.
Време да вдишвам аромата на цветята.
Време да творя.
Време да бъда близо до сърцето на природата и да слушам в тишината нейния пулс.
Време за лудост и заедност с моите приятелки, които са и мои посестрими, и с които заедно създаваме червената шатра и така един напълно нов свят за всички ни.
Време за мъжете приятели, с които се смеем и си споделяме дивотиите – толкова скъпи и ценни са тези приятелства, които именно времето е проверило и заздравило в годините.
Време да пътешествам и откривам нови кътчета по тази изумително красива и щедра земя.
Време за ласка и грижа от мен към мен.
Време да плувам в морето и да се чувствам у дома.
Време да наблюдавам как птиците се реят.
Време да слушам музиката, която кара сърцето ми да пее.
Време да гледам любимите си филми отново и отново.
Време да празнувам. Със и без повод.
Време да чета книги.
Време да мечтая.
Време да си спомням.
Време да помоля за прошка приятелката, която някога нараних.
Време да се влюбвам в живота пак, и пак, и пак.
Не изобилстваме от време.
Затова си пожелах време.
Време за
всички
неща,
които ме правят жива.

На 40 съм същото
солено момиче,
направено от сълзи, море и мечти.
Тъгувам понякога, но
се усмихвам по-често.
Лекотата отвътре се превръща постепенно в естествено състояние.
Дълго пътувала,
душата намерила е най-сетне пристан.
Където трябва да бъда, там съм.
Когато трябва да тръгна, потеглям.
И всичко е толкова лесно и простичко.
Към нищо не съм привързана вече.
А някак принадлежа на всичко.
Защото принадлежа на себе си, и така – на цялото.
И докъдето виждат очите – светлина е.
И докъдето стига умът – доверие е.
И дордето имат сила ръцете – прегръдка е.
И дордето диша сърцето – любов е.
Лее се. В мен и извън мен.
40 години бродих навън, за да достигна най-съкровеното местенце вътре.
И сега стоя със зареян поглед в небето
и ви признавам:
Душата е най-красива в полет.

🤍

Вдъхновена. Ядосана. Разплакана. Неуверена. Смееща се. Игрива. Гневна. Чувствена. Закачлива. Съмняваща се. Решителна. Забавна. Мълчалива. Прибрана навътре. Прегръщаща целия свят. Свенлива. Докачлива. Доминантна. Кротка. Отпусната. Доверяваща се. Лутаща се. Бъбрива. Тъгуваща. Танцуваща. Наранена. Наслаждаваща се. Празнуваща. Мечтаеща. Сбъдваща. Силна. Уязвима. Молеща за помощ. Подкрепяща. Пееща приспивни песни. Възпяваща живота.

Всички тези жени съм аз.

Те живеят в мен. Аз живея чрез тях. Всяка една представлява съкровена частица от душата ми. И когато по някаква причина забраня някоя от тях и я заключа в тъмна стая, част от мен умира. Жива съм, само когато протегна ръце и ги приютя всички в обятията си. Цяла съм, когато всяка една е обляна в светлина. Когато всяка една е приета, такава, каквато е, когато е истински почувствана, когато е заела своето специално място, когато е обичана.

Всички тези жени съм аз. И такава съм съвършена.

Всяко утро приказката ни започва отначало.
Ражда се слънцето, раждаме се и ние. С плам. С устрем. С доверие, че днес ще я напишем красиво. И с добър край. Какво да го правиш, сърцето?! Докато тупти, ще открива път обратно към вярата, с детинско, понякога наивно, но никога нестихващо любопитство. И никога няма да греши. Пулсът трасира пътя.

“Как имаш толкова търпение да работиш с деца? Не е ли изтощително?”
Ах, този въпрос! Винаги предизвиква усмивка и очите ми грейват, докато отговарям.
Светът на децата е необятен извор на вдъхновение. Да те допуснат в него е привилегия, огромно удоволствие и голяма отговорност. И за да те приемат, има няколко простички условия: да ги гледаш в очите, да бъдеш искрен с тях и винаги да говориш истината. Каквото и да струва това!
Никога не съм си представяла, че ще работя с деца. Но вече не мога да си представя да правя друго дори и за ден! И не мога да нарека това работа. Аз просто споделям своя свят с тях, те на свой ред споделят своя с мен. И през това свързване се случва обменът, толкова ценен, смислен и обогатяващ, че думата изтощение звучи съвсем чужда! ❤️

Изгревът през моите очи, уловен във вторник, 28.09.2021г.
Още сънена, търсеща лекотата на главата някъде в петите си, се настройвам за новия ден. Всичко тече по минути – събуждане на децата, които в събота и неделя са бодри и готови за подвизи около шест сутринта, но днес, както вече споменах, е вторник, което само по себе си рисува друг сценарий. После закуска, подготовка на раници, чанти за храна, обличане, думи, думи, думи, въпроси, отговори, често бърсане на сълзи на някое дете, и някое друго скръцване със зъби на родител…бързане, хукване навън…Натискам пауза бутон от цялото това, почти на апнеа изпълнено, повтарящо се упражнение, и, ахвайки пред небесния спектакъл, бързам за фотоапарата си. Слънцето се е простряло като крал в покоите си, разпръсква живот, енергия, чар и великолепие и оцветява всичко наоколо в багри, чиито имена дори не знам, за да назова. Облаците придават допълнителен нюанс на възхита и благоговение пред най-великия художник в цялата Вселена, а именно, самата Вселена. Готово. Апаратът е в ръцете ми, но излизайки на балкончето, успявам да уловя само опашката на Слънцето – то бързичко се скрива в облачната си премяна, фино придърпвайки диплите, щедро сипещи се по хоризонта. И край – завесата пада, а аз, леко разочарована, поглеждам кадъра и наум си казвам, че не е кой знае какво и няма смисъл да го споделя.Какво ли знае в този момент умната ми глава, завладяна изцяло от остроумния ми ум, който – винаги на пост – раздава умни съвети на всеки срещнат, но най-често, на самата мен. И той е като крал в покоите си, само че днес ми прилича малко на самозванец.
Днес този кадър изплува отново пред мен, докато шофирам безцелно из улиците и се питам какво не ми е наред и защо се чувствам така, както се чувствам.
Пред очите ми застава кадърът, твърдо и неумолимо, и ме кара да спра, за да го погледна отново. И чак сега разбирам. Ама разбирам смисъла с душата си.Имам нужда от пауза. Огромна, не-можеща-нищо-повече-да-чака пауза. Ами че аз, в този момент, приличам ей на това същото Слънце, което иска завесата да падне и то да се скрие от света. Да дръпне диплите си и да остане в тишина. Тишина. Съзерцание. Уединение.
Имам нужда да се изпразня от всички думи, които съм изрекла, и, които съм чула, и, които са полепнали по мен. Имам нужда да изляза от всички разговори, от всички истории, от всички въртележки. Имам нужда да мълча. Имам нужда да спра всички въпроси в главата и да ги оставя без отговор. Имам нужда да изтрия иконките на всички апликации, свързващи ме с Навън. И, имах нужда и да ви го кажа, не знам защо, сигурно от възпитание. Да не се чудите къде съм изчезнала внезапно. Или пък, по-вероятната причина е, за да проверите дали и вие, мили мои Слънца, нямате нужда от същото. Пък по-после ще се срещнем пак тук, или пък някъде другаде, и ще обменим преживяното. Сигурна съм, че ще имаме какво да си разкажем, а думите ще танцуват отново по онзи омагьосващ начин, в който съм плен за цял живот.