Tag: тишина

Всяка жена има дом, вътре в сърцето си. Домът не е място, не е и пространство. Домът е времеубежище. Домът е усещането, че жената е цяла, че е себе си, напълно и изцяло.
Всяка жена има нужда да се завръща у дома. И да го прави толкова често, колкото душа ѝ иска. На някои им стига да е веднъж в годината, ала други…други имат нужда да бъдат у дома си всеки ден, дори и за минута-две. Домът може да е морето, любима песен, може да е гората или пък тишината. Домът е чувството на пълна свобода, разливане, лекота на съществото. Без стягане. Без маски. Без ролите, в които ежедневно влизаме или от които излизаме. Домът е песен, полъха на вятъра или пък съзерцанието на слънчевия лъч, току пронизващ зеленото листо на дървото над нас. Домът може да е време за себе си, далеч от всичко познато.
Дано никоя жена никога не си позволи да изгуби пътя към дома. А ако това все пак се случи, дано не спира да търси пътека обратно….дори да отнеме години!
Домът е осъзнатостта за пълната ни мощ.
И когато жената е там и е почерпила от личната си сила, тя е готова да се върне в света и да я излее, споделяйки се. Жената е у дома си в онзи миг, в който душата ѝ тържествува, пее и се смее. Един ден този миг ще трае вечно, знам, а дотогава…дотогава ви пожелавам повече мигове, в които сте си у дома.

Не съм от хората, които стигат до зала за спорт. Тъй де, не обичам бройки, покриване на нормативи, изпълняване на задания или следване на определени стъпки…но обожавам да се движа свободно – да плувам, да танцувам, а отскоро и да карам колело. Днес ми се отвори прозорче в края на деня, оставих на паркинг колата и хукнах за колелото, опакована с дебели шал, шапка и ръкавици в чест на варненския вятър.

Имах точно час за среща със себе си. Денят преваляше, когато се гмурнах с очи в безкрайността на морето. Избрах крайбрежната алея, за да дишам соления въздух, да усещам как вятърът току донася пръски от разбиващите се вълни върху лицето ми и просто да се нося след порива си. Без план. Без посока. Е, признавам, много е трудно да примираш от наслада от ширналото се пред теб великолепие и да искаш да запечаташ всеки сантиметър от него с апарата, и едновременно с това да не искаш да спираш да въртиш педалите. Затова предимно улавях миговете със сърце.

Пътят на връщане поведе през Морската градина и влязох тутакси в друга реалност. Колко ли такива места по света съществуват? Да можеш за няколко секунди да се прехвърлиш от море в гора, която, макар и през зимата, да те настани топло в прегръдката си и да ти даде свежест, покой и тишина като никъде другаде…

Не спирах да движа краката, а гледката се менеше пред мен, на моменти море и гора се целуваха, тъй близо бяха едно до друго, а на моменти се отдалечаваха, само за да се притеглят още по-силно в следващия отрязък.

Казват, че ставаш по-красив, когато си щастлив. Няма как да не е така, щом удоволствието от преживянито се изстрелва директно от недрата ти и се отпечатва на лицето ти. Слънцето е попило в луничките, вятърът е проветрил мислите, кръвта е затанцувала в кръг.

Понякога малкото време между две премествания на стрелките на часовника дава криле на цялото друго време. Дава още лекота. Радост. Свобода. И копнеж за още.

Ето ме тук, отново сред вас!
С тези снимка исках да кажа едно усмихнато “Привет!” и да изплувам от тишината…
Дали съм друга? Кой знае?
Дали чух душата си по-ясно в мълчание? Със сигурност. Дори сънищата станаха по-ярки, и сутрин помнех по-голямата им част. Пък те си носят ценни послания от наши други проявления.
Дали намерих онова, което търсех в дълбините на моето вътре? О, да! Може би не всичко, струва ми се пресилено да го кажа, но много отговори дойдоха – някои неканени, други отдавна жадувани. И сега съм ей такава, като тези листа – мокра до кости от лечебни сълзи, разпиляна на посоки, но и искряща, светеща, и някак по-лека, разлята във всякакви форми – правилни или не толкова. Ами, харесвам се точно сега и такава.
Навън небето продължава да прави любов със земята и да я излива навсякъде върху й. Октомври е толкова изобилен. Раздава щедро от всичко. Чувства, осъзнавания, цветове, обич, топъл чай, приятелско рамо, случвания, дъждове, сълзи…
Истинско богатство. Как да не го обичаш?

Изгревът през моите очи, уловен във вторник, 28.09.2021г.
Още сънена, търсеща лекотата на главата някъде в петите си, се настройвам за новия ден. Всичко тече по минути – събуждане на децата, които в събота и неделя са бодри и готови за подвизи около шест сутринта, но днес, както вече споменах, е вторник, което само по себе си рисува друг сценарий. После закуска, подготовка на раници, чанти за храна, обличане, думи, думи, думи, въпроси, отговори, често бърсане на сълзи на някое дете, и някое друго скръцване със зъби на родител…бързане, хукване навън…Натискам пауза бутон от цялото това, почти на апнеа изпълнено, повтарящо се упражнение, и, ахвайки пред небесния спектакъл, бързам за фотоапарата си. Слънцето се е простряло като крал в покоите си, разпръсква живот, енергия, чар и великолепие и оцветява всичко наоколо в багри, чиито имена дори не знам, за да назова. Облаците придават допълнителен нюанс на възхита и благоговение пред най-великия художник в цялата Вселена, а именно, самата Вселена. Готово. Апаратът е в ръцете ми, но излизайки на балкончето, успявам да уловя само опашката на Слънцето – то бързичко се скрива в облачната си премяна, фино придърпвайки диплите, щедро сипещи се по хоризонта. И край – завесата пада, а аз, леко разочарована, поглеждам кадъра и наум си казвам, че не е кой знае какво и няма смисъл да го споделя.Какво ли знае в този момент умната ми глава, завладяна изцяло от остроумния ми ум, който – винаги на пост – раздава умни съвети на всеки срещнат, но най-често, на самата мен. И той е като крал в покоите си, само че днес ми прилича малко на самозванец.
Днес този кадър изплува отново пред мен, докато шофирам безцелно из улиците и се питам какво не ми е наред и защо се чувствам така, както се чувствам.
Пред очите ми застава кадърът, твърдо и неумолимо, и ме кара да спра, за да го погледна отново. И чак сега разбирам. Ама разбирам смисъла с душата си.Имам нужда от пауза. Огромна, не-можеща-нищо-повече-да-чака пауза. Ами че аз, в този момент, приличам ей на това същото Слънце, което иска завесата да падне и то да се скрие от света. Да дръпне диплите си и да остане в тишина. Тишина. Съзерцание. Уединение.
Имам нужда да се изпразня от всички думи, които съм изрекла, и, които съм чула, и, които са полепнали по мен. Имам нужда да изляза от всички разговори, от всички истории, от всички въртележки. Имам нужда да мълча. Имам нужда да спра всички въпроси в главата и да ги оставя без отговор. Имам нужда да изтрия иконките на всички апликации, свързващи ме с Навън. И, имах нужда и да ви го кажа, не знам защо, сигурно от възпитание. Да не се чудите къде съм изчезнала внезапно. Или пък, по-вероятната причина е, за да проверите дали и вие, мили мои Слънца, нямате нужда от същото. Пък по-после ще се срещнем пак тук, или пък някъде другаде, и ще обменим преживяното. Сигурна съм, че ще имаме какво да си разкажем, а думите ще танцуват отново по онзи омагьосващ начин, в който съм плен за цял живот.