Water Violet/Водна виолетка

Дванадесет са цветята, които Доктор Бах е открил най-първо и, в израз на удивлението си, е нарекъл “лечители”. Те представляват дванадесет архетипа у хората и говорят за специфичните характеристики, пришити към нас по рождение. Чрез всяко от тези цветя ние имаме да учим определен урок – а именно, постепенно да опознаваме себе си в дълбочина, осъзнато да изучаваме кои са нашите капани, кое ги активира и кое ни освобождава от тях. Разбира се, учим също кои са пистите ни за излитане и кое поддържа крилете ни силни, здрави и в готовност за дълъг и щастлив полет в живота.

Често си представям как този светъл човек е вървял през поляни и гори и е съзерцавал природата. Как се е свързвал с тревите, с птиците, с цветята. Как е разбирал без думи езика им, как е разговарял с тях, а те с готовност са споделяли ценните си тайни, които не са били всъщност никакви тайни. Напротив, просто е имало някой, който да се слее с техния свят и е бил готов да ги чуе, приеме и разбере по правилния начин.

И си представям също как веднъж, разхождайки се, той видял блатиста местност и е бързал да я прекоси, когато едно и фино и красиво растение е приковало вниманието му.

„Как е възможно?” – ахнал е той при първата си среща с Водната виолетка. „Какво прелестно цвете, растящо в тази неугледна среда!”

– Здравей, коя си ти? – попитал я нежно той.
– Оо, привет, ти ме забеляза? Колко странно! Аз съм водна виолетка. Наричат ме още водна теменуга. Изтъкана съм от красота, но имам и друга, невидима страна.
– Да, наистина си много красива. Водна виолетка. Само докато изричам името ти, потръпвам от вълнение. В теб пулсира познание. Искаш ли да ми разкажеш твоята история?
– Ти наистина ме изненадваш! Кой би имал полза от моята история? Та аз живея в своя вътрешен свят повече, отколкото в този навън. Стъпвам тихо и безшумно, на пръв поглед съм изфинена и грацилна и другите мислят, че съм толкова крехка, като тънко като дъх стъкло, което само да докоснеш с дума или жест…и можеш неволно да счупиш. И затова обикновено всички стоят уважително на крачка разстояние от мен. Без да знаят, че отдолу, под водата, се разстилам в хиляди посоки със своята мощна коренова система. Отдолу имам огромен, чудат и богат вътрешен свят, където се крие моята неизчерпаема сила.
– А защо я пазиш само за себе си? Защо не покажеш с увереност каква си?
– Правя го понякога…но се чувствам толкова неразбрана! Понякога дори думите, които се чувам да изричам, не са разбрали какво наистина усеща сърцето ми в този момент. Излизат объркани, чужди, понякога звучат хладно, дори високомерно. И карат всички да се отдръпнат. Или може би го правя първо аз? Кой знае?! Но в действителност в мен няма и капка високомерие. Аз просто се прибирам навътре, когато от нещо ме заболи. Оттеглям се. Изчезвам и потъвам в моя свят. Там е моето островче на спасението. Защото не мога да понеса грозното – в общуването, във взаимоотношенията, в света изобщо.
– Искаш да кажеш, че страдаш поради собствената си криворазбрана красота?
– О, аз не страдам, ни най-малко! Просто обичам да преработвам болката си сама. Изцелявам се в уединение. Лекувам се с красота, с тишина и време.
– Опиши ми тогава какъв е твоят свят? Онзи твоят, невидимият за другите.
– Красив е. Фин, деликатен и опростен, но за мен е самото великолепие. Там се нося на облак от любов. Там имам мечтаното усамотение. Сякаш мога да живея вечно така, потопена в себе си. Там царува красотата, родена от моето разбиране за нея. Мирно е, спокойно е, а музика звучи дори в тишината. И нищо от външния свят не ми липсва, там имам всичко, от което имам нужда.

“Колко интересно!” – помислил си е навярно доктор Бах. – “Срещал съм такива хора. Изведнъж стават невидими. Стоят в стаята, а са недостижими. Говорят с теб, но едно необозримо поле ги пази далеч и думите им не стигат истински до теб. И ако се случи да те прегърнат, сякаш между теб и тях има непропусклива мембрана и не усещаш топлината на прегръдката им. Сърцата ви не се докосват.”

– Точно така е. – Отговорила му Водната виолетка. Цветето било прочело мислите му без усилие. – Защото присъстваме само във физическия план. На другия, по-дълбок пласт, нас просто ни няма. Изтегляме се, не желаем да безпокоим никого със себе си и се случва именно това „изчезване”, което ни прави да изглеждаме дистанцирани и студени. Студът пък идва, защото цялата ни енергия е насочена в посока съхранение на себе си, съзерцание, осъзнаване и приемане на ситуацията, от която ни е заболяло. Понякога, това е просто усещането, че не сме на мястото си сред другите. Сякаш са вперили поглед в нас в очакване. Някак гола се чувствам тогава, уязвима. Като че ли съм широко отворена книга, от която всеки може безразборно да прелиства страница след страница…Или още по-лошо – всеки може да откъсне дума, строфа, цяла глава дори и да ме оголи още повече. Непоносима ми се струва мисълта, че всеки може да ме чете свободно. Затова пазя себе си в себе си и незабелязано дръпвам завесите. Затварям се за света. Става само с едно щракване, и понякога дори за мен е трудно да уловя кога точно се е случило.
– Но това е като капан! Тогава не губиш ли смисъла? Нищо не те докосва, няма взаимодействие. Твоят личен заряд не би могъл да е достатъчен за дълго. В началото на уединението си си пълен с енергия и навярно обмен не ти липсва, но постепенно самотата ще започне да те раздира отвътре, ще искаш да споделиш някому болката си, да я изговориш, за да олекне…ала ще крещиш нямо, защото си абсолютно сама. Първо по собствена воля, а после…после ставаш чужд дори и на себе си. И осъзнаваш, че толкова дълбоко си потънал в мътните води на самодостатъчността, че е невъзможно да изплуваш. А всеки човек има нужда да бъде споделен.
– Ти оголи душата ми напълно… – въздъхнала Водната виолетка. – Вярно е всичко, което казваш, но никога не съм имала смелостта да говоря за това. Когато се отдръпна от външния свят и използвам цялата си енергия, за да се излекувам, неминуемо идва време, в което самата аз оставам без енергия. Няма откъде да почерпя нова, защото ми е непосилно да взаимодействам с “навън”. Хлад и дистанцираност започвам да изпитвам и аз, но съм толкова погълната от своя свят, че съм изгубила от поглед пътя обратно. И тогава…

– Ехо, има ли някой тук? – чувам се да шепна.
– Кого търсиш, нали сама избяга от всички? Самоизключи се. Тук няма никой. Само ти и твоята самодостатъчност сте. – отговаря душата ми.
– Но…но аз искам отново да изляза навън. Да не бъда сама, липсва ми топлината на света, липсва ми общуването с други…

– Е, вече знаеш как става това! – усмихнал й се Доктор Бах с обич. Нужна е единствено твоята готовност да споделиш каква си отвътре и да застанеш пред света без свян, както го направи с мен. Ценно е да знаеш, че дори в грозното има красота. Та погледни къде растеш самата ти! Нима твоята красота може да бъде ощетена, само защото растеш сред блатото? Единствено ти можеш да изгасиш красотата си, ако я скриеш от всички. А ти си ценна, такава, каквато си. Не го прави, недей, светът има нужда да те види, да го докоснеш, да го развълнуваш и преобразиш. Твоята приказка е за красотата и свободата да я проявяваш всичките й измерения. Благодаря ти за тази ценна среща, виолетке!

Доктор Бах откъснал с позволение няколко цветчета от растението и ги отнесъл със себе си, за да подготви есенция. Бил убеден, че това е едно от архетипните цветя и със сигурност ще бъде полезно за много души.

Е, от личен опит мога да кажа, че е бил абсолютно прав.