Willow/Плачеща върба

Обида.

Ако само няколко буквички променим, ще се превърнe в:

Обичам.

Две Вселени, на които е невъзможно да се докоснат.

Две Вселени, а разстоянието между тях тежи, кънти, раздира и боли. Обиденият не може да изпита обич. Той е изтргънат от потока на любовта.

Кой не се е сблъсквал с горчивината и обидата?! Едва ли има човек на земята, който не е попадал в мътните им води и не е ронел сълзи, изразени или преглътнати, защото се е почувствал:

– неразбран

– недостоен

– недостатъчен

– нечут

– невидян

– непрегърнат

– неприет

– необичан

Поводите за обида могат да бъдат безброй и за всеки един от нас те имат различна първопричина. Ала калните следи, които обидата оставя в душата на човек, много си приличат. Когато обидата живее в теб, усещането е, че си глътнал чернилка и тя е полепнала по всичките ти стени отвътре. И дори да направиш опит да се освободиш от чувството, надигнало се в теб, това е невъзможно, защото умът ти е замъглен, сърцето те боли от несправедливостта (в твоите очи), а душата ти затъва като в плаващи пясъци.

Онзи, който е влязъл в хватката на обидата, мигновено влиза и в ролята на жертва. Често отказваме да го признаем, но в тази роля е толкова удобно! Та нали само през нея успяваме някак да съобщим нашите нужди! И инстиктивно я търсим, тази роля, дори когато истински вярваме, че се случва само на другия отсреща. Но истината е, че е комфортно е да си жертва – тогава липсва стремеж да си в силата си и да застанеш лице в лице със своята истина пред другия и да се заявиш. Вместо това избираш самосъжалението, избираш да бъдеш онеправдан и разбира се, обявяваш другия за виновен и го натоварваш с отговорността да те изведе от това състояние – та нали самият той ти го е причинил!

А всъщност в процеса на общуване с другите ние несъзнавано преиграваме отново и отново болезнени теми от нашето минало.

И всичко това, защото някога, някъде, някой, за първи път в теб е посял едно зрънце. Зрънце негова гледна точка, негова истина. А ти си му повярвал и си го приел за твоя истина. Тя те е наранила, ти си се свил и чувството за неразбраност и неприемане са създали терен за обидата и горчивината в теб. И след тази първа случка, всеки човек, решил волно или неволно да полее това зрънце, се превръща в твой учител или онзи, които натиска бутона и активира този минал опит в теб. И ти винаги, винаги, винаги реагираш през онази твоя наранена първоначално частица, само че изобщо не го знаеш. И зрънцето се полива, и от него пониква плевел, и той дращи, боде, бавно те убива.

Знаете ли кое е дървото, чиято есенция може да ви помогне в моментите, когато обидата е влязла във вас и ви владее?

Това е Плачещата върбa.

Щом застанеш пред нея, тя те погълва с великолепието си. Но това е някак тъжно великолепие. Цялата е увесила клони с безброй оформени като сълзи листенца надолу. Сякаш истински плаче. Не гледа нагоре, към високото синьо, а надолу, към земята. Плаче и бърше с дългите си изящни ръце сълзите, покълващи в почвата. Дали и те са като зрънцата обида, покълващи в нас?

Във всеки случай Доктор Бах я е наблюдавал дълго и е водил безмълвни разговори с нея, та е разбрал, че тя има ресурс да влее в нас способността да проясним до такава степен съзнанието си, та да излезем от нуждата да сме в състояние на жертви. Малко по малко да се отърсим от обидата, докато чернилката се разтвори. И така, с подкрепа, бистър ум, ясно виждане и вътрешна работа лека по лека да достигнем до онова, най-първо зрънце, и него да изкореним от градинката си. И да спрем да играем тези роли – на обиден и на обиждащ. Защото е ясно, в тази игра ни се дава в някакъв момент да влезем и в двете, за да опознаем от край до край осите, за да обогатим и разширим себе си цялостно.

В последните два дни ми се даде да лежа под кичестите клони на една огромна плачеща върба. И докато се любувах на игривите слънчеви зайчета, които се закачаха в короната й, някакъв ключ се завъртя в мен. Мислех си, че вече съм стигнала до сърцевината на посятото в мен зрънце – „неразбрана съм”, „недостойна съм”, „неприета съм”. Мислех си, че съм го изчистила от себе си до край. Е, това беше чудесна възможност да разбера, че има още болка в мен, още горчивина. Една дума беше достатъчна, за да избухне експлозия. Да ме изстреля от земята, да ме превърти милион пъти и да ме стовари без дъх долу: наранена, обезсърчена, свита и…жертва.

И сълзи се стичаха, без да имам власт над тях и да мога да ги спра, и всичко отвътре стана мрачно и безнадеждно, и поисках да остана сама, да не виждам никого и да съм в мълчание. И си го дадох. Потопих се в това състояние и останах в него толкова, колкото ми бе нужно. Наблюдавах го, изследвах го, виждах как ме обръща с хастара навън и в какво ме превръща. И за разлика от всеки преден път, сетивата ми не бяха приспани и аз знаех защо идва. Трябваше да ми се покаже, за да видя, вече от днешната си позиция, как съм живяла преди. Как съм избирала да живея преди. Без значение дали е била моя емоция или чужда, попила в мен. Влиянието отвън е било вероятно по-силно от вътрешния стремеж за живот според личната ми истина.

Е, благодарна съм, че ми се показа. За да мога днес да направя вече осъзнат избор, как искам да бъде занапред за мен. Защото дълбоко вярвам, че само ние носим отговорност как да творим нашия свят и реалността, в която искаме да живеем.

Плачещата върба извади от мен зрънцето, за да мога и да споделя и на вас за въздействието на есенцията през преживяното, изстраданото и вече отработеното. Благодаря й.